Сърцето ми подскочи при този звук, сякаш бях на среща. Веднага потиснах тази мисъл.
Отворих вратата и пред мен застана Матю, който приличаше на принца от приказките — висок и достолепен. За разлика от обичайните си предпочитания, днес бе облечен изцяло в черно, което го правеше да изглежда още по-ослепителен — и повече вампир.
Изчака търпеливо на площадката, докато го разглеждах.
— Ама че съм неучтива! Заповядай, Матю. Тази официална покана достатъчна ли е, за да влезеш в дома ми? — Бях чула това по телевизията или го бях прочела в книга.
Устните му се извиха в усмивка.
— Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за вампирите, Даяна. Това е просто обикновена учтивост. Не стоя на прага ти, защото ме спира някаква мистична бариера между мен и почтената девойка. — Наложи се леко да се приведе, за да мине през вратата. Носеше бутилка вино и букет бели рози.
— За теб — каза той, огледа ме одобрително и ми подаде цветята. — Къде мога да оставя това, докато стане време за десерта? — И посочи бутилката.
— Благодаря, обичам рози. Какво ще кажеш за перваза на прозореца? — предложих, преди да се отправя към кухнята, за да търся ваза. Това, което преди мислех за ваза, се оказа декантер, поне според стюарда по виното на общата стая на преподавателите, който бе идвал до жилището ми преди няколко часа, за да ми го посочи, след като аз бях изразила съмнение, че разполагам с такъв съд.
— Идеално — съгласи се Матю.
Когато се върнах с цветята, той се разхождаше из стаята и разглеждаше гравюрите.
— Хич не са лоши — произнесе се той, докато поставях вазата на повредения скрин от времето на Наполеон.
— Боя се, че са предимно ловни сцени.
— Това не убягна от вниманието ми — подчерта Матю развеселен. Аз пламнах от смущение.
— Гладен ли си? — Напълно бях забравила за задължителните мезета и питиета, които се предполага, че трябва да сервираш преди вечеря.
— Бих хапнал — каза вампирът с усмивка.
Върнах се на сигурно място в кухнята и извадих две чинии от хладилника. Първото ястие беше пушена сьомга с поръсен отгоре пресен копър и малки артистично подредени купчинки от каперси и кисели краставички отстрани, които можеха да се сметнат и само за украса, ако вампирът не ядеше зеленчуци.
Когато се върнах с храната, заварих Матю да ме чака до стола, който беше най-далеч от кухнята. Виното ни очакваше във висока сребърна кофичка, в която си събирах монети, докато същият любезен стюард не ми обясни, че всъщност е за вино. Матю седна, докато аз вадех тапата на бутилката немски ризлинг. Налях в две чаши, без да разлея и капка, и отидох при него.
Гостът ми за вечеря много съсредоточено повдигна ризлинга към орловия си нос. Изчаках да свърши с каквото там бе зает, като се чудех колко обонятелни рецептори имат вампирите и дали са повече от тези на кучетата.
Наистина не знаех нищо за вампирите.
— Много е добро — каза той накрая, отвори очи и ми се усмихна.
— Нямам заслуга за виното — отвърнах веднага и постлах салфетката в скута си. — Продавачът в магазина го избра, затова ако не е добро, нямам и вина.
— Много е добро — повтори той. — И сьомгата изглежда чудесно.
Взе ножа и вилицата си и отряза парче риба. Докато го гледах изпод мигли, за да видя дали наистина яде, набодох парченце сьомга, краставичка и каперс с вилицата си.
— Не ядеш като американка — отбеляза той, след като отпи от виното.
— Не — съгласих се и погледнах вилицата в лявата си ръка и ножа в дясната. — Сигурно защото прекарвам прекалено много време в Англия. Можеш ли да ядеш това? — изстрелях, защото повече не можех да се сдържам.
Той се засмя.
— Да, случайно обичам пушена сьомга.
— Но не ядеш всичко — продължих и насочих вниманието си към собствената си чиния.
— Не — призна си той. — Но мога да хапна по няколко залъка от всяка храна. Не ми е много вкусна, освен ако не е сурова.
— Странно, смятах, че вампирите имат изострени сетива. Мислех си, че всяка храна им се струва добра на вкус. — Моята сьомга нямаше почти никакъв вкус, приличаше на прясна студена вода.
Той взе чашата си с вино и погледна бледата златиста течност.