Станах да отнеса чиниите от рибата и със задоволство установих, че Матю е изял всичко, освен гарнитурата. Той наля още немско вино в чашите, докато аз извадих две други чинии от хладилника. На тях имаше красиво подредени парченца сурово еленско месо, толкова тънко нарязани, та продавачът твърдеше, че през тях може да се чете вестник. Вампирите не обичаха зеленчуци. Да видим дали понасят кореноплодни и сирене. Сложих ряпа в средата и настъргах пармезан отгоре.
В центъра на масата се появи декантер с червено вино, който бързо привлече вниманието на Матю.
— Може ли? — попита той, очевидно се притесняваше да не наводня колежа. Пресегна се към съда, наля по малко вино в чашите и го вдигна към носа си.
— „Кот-Роти“ — каза със задоволство. — Едно от любимите ми.
Погледнах декантера.
— И можеш да познаеш само като го помиришеш?
Той се засмя.
— Някои легенди за вампирите са верни. Имам изключително добро обоняние, както и прекрасно зрение и слух. Но дори и човешко същество би познало, че това „Кот-Роти“. — Затвори очи отново. — Да не би да е от 2003 година?
Челюстта ми увисна.
— Да! — Това беше по-интересно от телевизионно състезание. На етикета бях видяла малка коронка. — А носът ти казва ли ти кой го е направил?
— Да, но само защото съм се разхождал из полетата, където се намират тези лозя — призна той смутено, сякаш го бях хванала да ми прави номер.
— И можеш да помиришеш полята във виното? — Поднесох чашата към носа си и останах доволна, че поне миризмата на конски фъшкии не се долавя вече.
— Понякога ми се струва, че помня всеки мирис, който съм вдъхвал. Вероятно е от суета — промърмори той тъжно. — Но миризмите връщат спомените. Няма да забравя първия път, когато помирисах шоколад. Все едно беше вчера.
— Нима? — Наведох се напред.
— Беше през 1615 година. Войната още не бе избухнала и френският крал се бе оженил за испанска принцеса, която никой не харесваше — най-малко кралят. — Когато се усмихнах, той ми отвърна със същото, въпреки че погледът му остана съсредоточен в нещо, което само той виждаше. — Тя донесе шоколад в Париж. Беше ужасно горчив, с много упадъчен вкус. Консумирахме какаото, смесено само с вода, без захар.
Засмях се.
— Звучи ужасно. Слава богу, че някой се е сетил, че шоколадът заслужава да е сладък.
— Боя се, че е бил човек. Вампирите го харесваха горчив.
Взехме вилиците си и започнахме с еленското.
— Още шотландска храна — казах и посочих месото с ножа си.
Матю задъвка своето парче.
— Червен елен. Млад мъжки екземпляр от планините, ако съдим по вкуса.
Поклатих глава с възхита.
— Както вече казах — продължи той, — някои легенди са верни.
— Можеш ли да летиш? — полюбопитствах, но вече знаех отговора.
Той изсумтя.
— Разбира се, че не. Оставили сме това на вещиците, тъй като вие можете да контролирате стихиите. Но сме силни и бързи. Вампирите могат да тичат и скачат, което кара хората да си мислят, че можем да летим. Освен това сме много ефективни.
— Ефективни? — Оставих вилицата си, не бях сигурна, че наистина обичам сурово еленско.
— Телата ни не хабят много енергия. Остава ни достатъчно, когато имаме нужда да се движим.
— И не дишате много — вметнах аз, като си спомних заниманието по йога, докато отпивах от виното си.
— Така е — потвърди Матю. — Пулсът ни е много бавен. Нямаме нужда често да се храним. Температурата ни е по-ниска и това забавя жизнените ни процеси и обяснява защо живеем толкова дълго.
— Легендата за ковчега! Не спите много, но когато го правите, сте като мъртви.
Той се усмихна широко.
— Виждам, че започваш да схващаш.
В чинията на Матю бе останала само ряпата, а в моята — само еленското. Отнесох остатъците от второто блюдо и поканих госта си да си налее още вино.
Основното ястие беше единственото, подложено на топлинна обработка, но не много дълга. Вече бях приготвила нещо като бисквити от стрити кестени. Оставаше само да запека заешкото. Останалите съставки бяха розмарин, чесън и целина. Реших да пропусна чесъна. С неговото обоняние той щеше да му е непоносим — ето частицата истина в легендата. Отказах се и от целината. Вампирите категорично не обичаха зеленчуци. Подправките като че ли не бяха проблем, затова оставих розмарина и поръсих малко смлян пипер върху заешкото, докато се запичаше в тигана.