— Помириши го — нареди ми и ми подаде една от чашите — и ми кажи какво мислиш.
Поех аромата и затаих дъх.
— Мирише на карамел и горски плодове — отвърнах, докато се чудех как нещо толкова жълто може да мирише на нещо толкова червено.
Матю ме наблюдаваше внимателно, заинтригуван от реакцията ми.
— Опитай го — предложи той.
Сладките аромати на виното избухнаха в устата ми. Усетих по езика си вкуса на кайсии и ванилия, които останаха и дълго след като преглътнах. Беше истинска магия.
— Какво е това? — попитах накрая, след като вкусът на виното поизветря.
— Правено е от грозде, брано много, много отдавна, в горещо и слънчево лято. Селяните се страхували, че ще завали и дъждът ще унищожи реколтата им. Но хубавото време се задържало и те прибрали гроздето точно преди да се захлади.
— И ти можеш да усетиш вкуса на слънцето — казах аз и си спечелих още една красива усмивка.
— По време на беритбата над лозята прелетяла комета. Астрономите я виждали през телескопите си месеци наред, а през октомври била толкова ярка, че дори е можело да се чете под светлината й. Работниците видели в нея знак, че гроздето е благословено.
— Да не е било през 1896 година? Халеевата комета?
Матю поклати глава.
— Не, през 1811. — Взрях се удивена в почти 200-годишното вино в чашата ми и се уплаших, че може да се изпари пред очите ми. — Холеевата комета се появява през 1759 и 1835. — Произнасяше името й с „о“ вместо с „а“.
— Откъде го взе? — В магазина за вино до гарата нямаше такива вина.
— Купих го от Антоан-Мари веднага щом ми каза, че ще се превърне в колекционерска рядкост — обясни той, развеселен.
Обърнах бутилката и погледнах етикета. Шато Икем. Дори аз бях чувала за него.
— И го пазиш от тогава? — удивих се аз.
Пил е горещ шоколад в Париж през 1615 и е получил разрешение за строеж от Хенри VIII през 1536 — разбира се, че е купувал вино през 1811. И носеше на шията си древния амулет, кожената лентичка се виждаше изпод яката му.
— Матю — започнах бавно, като го наблюдавах за ранни признаци на гняв. — На колко си години?
Стисна устни, но погледът му остана ведър.
— По-стар съм, отколкото изглеждам.
— Знам това — отвърнах, неспособна да овладея нетърпението си.
— И защо възрастта ми е толкова важна?
— Аз съм историк. Когато някой ми казва, че си спомня кога е донесен шоколадът във Франция и че е видял комета през 1811, ми е трудно да не се заинтригувам и от другите събития, които може би е преживял. Бил си роден през 1536 година — видях къщата, която си построил. Познавал ли си Макиавели? Преживял ли си Черната чума? Учил ли си в Парижкия университет, когато Абелар е преподавал в него?
Той мълчеше. Косъмчетата на тила ми започнаха да се изправят.
— Пилигримският ти медальон ми подсказва, че си ходил до Светите земи. На кръстоносен поход ли си бил? Видял ли си Халеевата комета над Нормандия през 1066 година?
Пак нищо.
— Бил ли си на коронацията на Карл Велики? Оцелял ли си при падането на Картаген? Помогнал ли си да държат Атила далеч от Рим?
Матю вдигна десния си показалец.
— Кое падане на Картаген?
— Ти ми кажи!
— Проклет да си, Хамиш Осборн — промърмори той и стисна покривката на масата.
За втори път през последните два дни Матю водеше вътрешна борба какво да каже. Загледа се в свещта и прокара бавно пръста си през пламъка. По кожата му се появиха големи червени мехури, а после изчезнаха за миг и тя отново стана гладка и бледа. Не показа никакъв признак, че изпитва болка.
— Мисля, че тялото ми е на трийсет и седем години. Роден съм по времето, когато Хлодвиг I6 приема християнството. Родителите ми помнеха това, иначе нямаше как да знам. Тогава рождените дни не се записваха. Така че да речем, че съм роден през 500 година. — Погледна към мен за кратко и после върна вниманието си към свещта. — Преродих се като вампир през 537 година и с изключение на Атила — който е живял преди мен — успя да опишеш повечето величия и падения на хилядолетието между тази година и годината, в която поставих надписа на дома си в Удсток. Понеже си историк, се чувствам длъжен да ти кажа, че Макиавели не беше и наполовина толкова впечатляващ, колкото днес всички си мислите. Беше просто един флорентински политик, и то не кой знае колко добър. — Гласът му звучеше уморено.