— Защо? Какво го налага?
— Предпочитам да ти покажа. Можеш ли утре да дойдеш в лабораторията ми?
Кимнах, озадачена.
— Можем да влезем там следобед — каза той, изправи се и се протегна. Бяхме изпили бутилката вино, потънали в разговори за тайни и произходи. — Късно е. Ще си вървя.
Матю посегна към дръжката на външната врата и я натисна. Тя изскърца и вратата с лекота се отвори.
Той се намръщи.
— Имала ли си проблеми с ключалките?
— Не — отвърнах и натиснах механизма за затваряне. — Поне не знам.
— Трябва да повикаш някой да ги погледне — предупреди ме той, като продължаваше да си играе с бравата. — Може да не се заключват както трябва.
Вдигнах очи към него и видях как по лицето му премина емоция, която не можех да определя с точност.
— Съжалявам, че вечерта завърши с толкова сериозен разговор — каза той тихо. — Прекарах чудесно.
— Наистина ли ти хареса вечерята? — попитах. Говорихме си за тайните на вселената, но аз бях по-загрижена как се чувства стомахът му.
— Даже много — увери ме той.
Изражението ми се смекчи, докато гледах красивите му класически черти. Как може хората да го подминават спокойно по улиците? Преди да успея да се спра, вече се надигах на пръсти и се протягах да го целуна по бузата. Кожата му беше гладка и хладна като коприна, а моите устни бяха прекалено топли в сравнение с нея.
„Защо го направи?“ — запитах се, докато стъпвах отново на цяло стъпало. Взрях се в съмнителната брава, за да скрия смущението си.
Стана за секунди, но както вече знаех от магията, която направих, за да сваля стария алманах от полицата в Бодлианската библиотека, няколко секунди бяха достатъчни, за да променят живота ми.
Матю се вгледа в мен. Когато не видя никакви признаци на истерия или желание да побягна, той се наведе към мен и бавно ме целуна по двете бузи по френски маниер. Лицето му се отърка в моето и той пое дълбоко аромата ми на сок от върба и орлови нокти. Когато се изправи, погледът му бе по-замъглен от обикновено.
— Лека нощ, Даяна — пожела ми с усмивка.
Миг по-късно се облегнах на затворената врата и видях как светлинката на телефонния ми секретар мига и показва, че имам едно пропуснато обаждане. За щастие бях намалила звука.
Леля Сара искаше отговор на същия въпрос, който и аз самата си задавах.
Но аз просто не исках да му отговоря.
13.
Матю дойде да ме вземе след обяда. Бях единственото свръхестествено същество сред читателите в „Селдън Енд“. Докато вървеше до мен под красиво изрисуваните подпорни греди на тавана, не спираше да ме разпитва за работата ми и за книгата, която четях.
В Оксфорд бе станало мрачно и студено и аз вдигнах яка и потреперих от влагата. На Матю обаче времето не му пречеше, дори не носеше палто. Под сивото небе изглеждаше по-малко впечатляващ, но не достатъчно, за да се слее напълно с тълпата. Хората в двора се обръщаха и го зяпаха, след това поклащаха глави.
— Забелязаха те — казах му.
— Забравих си палтото. Освен това гледат теб, а не мен. — И ме озари с ослепителната си усмивка. Една жена зяпна от учудване, сръга приятелката си и посочи с глава към Матю.
Засмях се.
— О, колко грешиш!
Тръгнахме към „Кебъл Колидж“ и университетския парк, завихме покрай „Роуд Хаус“ и влязохме в лабиринт от модерни сгради, в които се помещаваха лаборатории и компютърни зали. Намираха се в сянката на Музея по естествена история, тази огромна тухлена викторианска катедрала на науката, и бяха построени без никакво въображение, но пък притежаваха напълно функционална модерна архитектура.
Матю посочи крайната ни цел — незабележителна, ниска сграда — и зарови в джоба си за магнитната карта. Прекара я през четеца на вратата и набра няколко различни кода. След като вратата се отключи, той ме поведе към охраната, записа ме като гост и ми подаде пропуска, който да закача на пуловера си.
— Прекалено много мерки за сигурност за една университетска лаборатория — подхвърлих, докато премятах пропуска в ръце.
С всяка измината крачка по километричните коридори, незнайно как събрани зад скромната фасада, мерките се засилваха.
В дъното на един от тях Матю извади друга карта от джоба си, прекара я през четеца и постави показалеца си на стъклен панел до вратата. Устройството изписука и на него се появи тъчскрийн с бутони с цифри. Пръстите на Матю затанцуваха по тях. Вратата тихо изщрака и се отвори. Разнесе се миризма на чисто и стерилно, която ми напомни за болница или за празна професионална кухня. Големи пространства, покрити с плочки, неръждаема стомана и електрическо оборудване.