Пред нас се откриха множество стаи със стъклени стени. В една имаше кръгла маса за съвещания, огромен черен монитор и няколко компютъра. В друга видях старинно дървено бюро, кожено кресло, и голям персийски килим, който сигурно струваше цяло състояние, телефони, факс машини и още компютри и монитори. Зад стъклените заграждения отвъд тях се намираха шкафове, микроскопи, хладилници, стерилизатори, множество полици с епруветки, центрофуги и десетки непознати за мен устройства и инструменти.
Цялото пространство изглеждаше пусто, въпреки че отнякъде долитаха акорди от концерт за чело на Бах и нещо, което много напомняше на последния хит на победителите от Евровизия.
След като подминахме два офиса, Матю ми посочи към помещението с килима.
— Това е кабинетът ми — обясни той. След това ме поведе към първата лаборатория вляво. Навсякъде имаше компютри, микроскопи и прилежно строени стъкленици. Край стените бяха наредени шкафове. На едно от чекмеджетата се виждаше етикет с надпис „< 0.“.
— Добре дошла в историческата лаборатория. — Синята светлина правеше лицето му още по-бледо, а косата по-черна. — Ето тук изучаваме еволюцията. Взимаме проби от древни погребения, разкопки, вкаменелости и живи същества и извличаме от тях ДНК. — Матю отвори едно чекмедже и извади няколко папки. — Ние сме само една от стотиците лаборатории по целия свят, които използват генетиката, за да изучават произхода и гибелта на видовете. Разликата между нашата и останалите лаборатории е, че ние не изучаваме само човешките същества.
Думите му увиснаха като ледени висулки във въздуха.
— Изучавате генетиката на вампирите?
— Както и на демоните и вещиците. — Матю дръпна с крак един стол на колелца и ми помогна да седна на него.
Отнякъде се появи вампир в черна спортна блуза и си сложи латексови ръкавици. Той наближаваше трийсетте, имаше руса коса и сини очи, приличаше на калифорнийски сърфист. До Матю изглеждаше нисък и слаб, но тялото му беше жилаво и енергично.
— AB отрицателна — каза той и започна да ме разглежда одобрително. — Охо! Страхотна находка. — Затвори очи и вдъхна дълбоко. — И вещица на всичкото отгоре!
— Маркъс Уитмор, запознай се с Даяна Бишъп. Тя е преподавател по история в „Йейл“ — представи ме намръщено Матю на по-младия вампир. — И е тук като гост, а не като мое гадже.
— О! — Маркъс изглеждаше разочарован, но после се разведри. — Имате ли нещо против да ви взема кръв?
— Да, имам. — Нямах никакво намерение да позволя на някакъв вампир да ме боде.
Маркъс подсвирна.
— Реагирате със страх, д-р Бишъп. Я помиришете този адреналин!
— Какво става тук? — попита познато сопрано. След малко се появи и дребничката Мириам.
— Д-р Бишъп е малко замаяна от лабораторията, Мириам.
— Извинявай, не знаех, че е тук — каза Мириам. — Тя мирише различно. Адреналин ли е това?
Маркъс кимна.
— Да. Винаги ли сте такава? Цялата накисната в адреналин?
— Маркъс. — Матю можеше да ти смрази кръвта само с няколко срички.
— От седемгодишна — обясних и срещнах яркосините му очи.
Маркъс отново подсвирна.
— Това обяснява много неща. Никой вампир не би обърнал гръб на нещо подобно. — Маркъс нямаше предвид физическите ми особености, въпреки че посочи към мен.
— Какви ги говориш? — попитах аз с любопитство, преодолявайки притеснението си.
Матю подръпна косата на слепоочията си и хвърли на Маркъс поглед, който можеше да пресече мляко. По-младият вампир направи отегчена физиономия и изпука кокалчетата на пръстите си. Подскочих от пронизителния звук.
— Вампирите са хищници, Даяна — обясни Матю. — Привлича ни страхът. Когато хората или животните са превъзбудени, ние можем да го помиришем.
— И да го вкусим. Адреналинът прави кръвта още по-апетитна — допълни Маркъс. — Пикантна, копринено мека и сладка. Много е добра.
Гърлото на Матю захриптя. Оголи зъби и отстъпи назад. Мириам постави категорично ръка върху рамото на русия вампир.
— Какво? Не съм гладен! — протестира Маркъс и бутна дланта на Мириам.