Борис Акунин
Азазел
Глава първа,
В понеделник, 13 май 1876 година, един ден, свеж като пролет и топъл като лято, в два и нещо след пладне в Александровската градина пред очите на многобройни свидетели се случи едно безобразно, небивало произшествие.
По алеите, сред цъфналите люляци и пламнали в алени лалета лехи се нижеше наконтено множество — дами с дантелени чадърчета, които да ги предпазват от лунички, гувернантки с деца, издокарани с моряшки костюмчета, млади мъже с модерни шевиотени рединготи или английски къси сака. Нищо не предвещаваше неприятности, във въздуха се усещаха ароматите на зряла, победила пролет, някакво мързеливо доволство и радостна скука. Слънцето припичаше здраво и по-сенчестите пейки до една бяха заети.
На една от тях, разположена близо до Грота и обърната към оградата, откъдето започваше улица „Неглинная“ и се виждаше жълтата стена на Манежа, бяха седнали две дами. Едната, съвсем млада (всъщност не чак дама, а госпожичка), четеше някаква книжка с фина кожена подвързия и току се оглеждаше наоколо с разсеяно любопитство. Другата, доста по-възрастна, в строга тъмносиня вълнена рокля и практични ботинки с връзки, ритмично мърдаше куките и съсредоточено плетеше нещо отровнорозово. Впрочем това не й пречеше да върти глава наляво и надясно, а бързият й поглед беше толкова остър, че едва ли нещо що-годе интересно можеше да му убегне.
Младият мъж с тесен кариран панталон, небрежно разкопчан над бялата жилетка редингот и бомбе веднага привлече вниманието на дамата с доста странните си движения из алеята: ту спре, като че търси някого, ту изведнъж направи няколко енергични крачки, ту отново се закове на място. По едно време неуравновесеният субект мярна нашите дами и сякаш взел някакво внезапно решение, с широки крачки се упъти към тях. Спря пред пейката, погледна младата госпожица и възкликна с палячовски фалцет:
— Мадмоазел! Казвал ли ви някой е досега, че сте непоносимо прекрасна?
Девойката, която наистина беше чудно хубава, се вторачи в натрапника, та чак ягодовите й устни се разтвориха от уплаха. Дори зрялата й спътница бе потресена от подобна нечувана безцеремонност.
— Аз съм сразен от пръв поглед! — превземаше се непознатият, на вид впрочем много представителен (модно подкъсени бакенбарди, високо бледо чело и грейнали от възбуда кафяви очи). — Ще ми позволите ли една съвсем невинна, напълно братска целувка по невинното ви чело!
— Гозподине, фие зте пиян! — дойде на себе си дамата с плетивото, в гласа й се долови характерен немски акцент.
— Пиян съм само от любов — увери я натрапникът и със същия неестествено виещ глас настоя: — Една-единствена целувка, иначе ще посегна на живота си!
Девойката се сви към облегалката на пейката и обърна поглед към своята защитничка. А тя, въпреки цялата тревожност на ситуацията, демонстрира непоклатимо самообладание:
— Феднага да зе махате оттук! Фие сте за лудница — извиси глас тя и вдигна плетката си с двете войнствено щръкнали куки. — Аз фикам полицай!
И внезапно се случи нещо съвсем безумно.
— О, тъй ли? Отхвърлен съм? — изкрещя младежът с фалшиво отчаяние, със сценичен жест закри очи с длан и изведнъж измъкна от вътрешния си джоб малък лъскав, черен револвер. — Струва ли си тогаз да живея? Една ваша дума, и животът е пред мен! Една ваша дума, и съм труп! — обърна се той към зяпналото го момиче, самото то ни живо, ни умряло. — Мълчите, тъй ли? Добре, сбогом тогаз!
Видът на размахалия оръжие господин нямаше как да не привлече вниманието на околните. Неколцина от намиращите се най-близо — пълна дама с ветрило в ръка, важен господин с орден „Света Анна“ на гърдите, две курсистки, облечени в еднакви кафяви рокли с пелерини — замръзнаха на място. Дори оттатък оградата някакъв студент спря на тротоара. Накратко, на безобразната сцена тутакси щеше да се сложи край.
Но събитията се развиха толкова бързо, че никой не успя да се намеси.
— Е, наслука! — викна пияният (пък може и луд да беше), вдигна незнайно защо ръката с револвера високо над главата си, врътна барабана и опря цевта в слепоочието си.
— Палячо! Плажило бозтанско! — демонстрирайки добро познаване на разговорния език, изсъска храбрата немкиня.
Бледото лице на младия мъж посивя, позеленя, той прехапа долната си устна и зажумя. За всеки случай младата госпожица също затвори очи. И много добре стори — това я спаси от кошмарната гледка: в мига, когато револверът изтрещя, главата на самоубиеца рязко отскочи встрани, а над лявото ухо — там, откъдето излезе куршумът, бликна червено-бяло фонтанче.