Последната му надежда беше Кукин, макар че най-вероятно Грушин пак щеше да излезе прав. Проклетият бакалин е плещил каквото му дойде на езика, а ти върви да го търсиш през цяла Москва, та накрая да станеш за смях пред пристава.
Остъклената врата на бакалницата „Брикин и синове“, с изрисувана на нея голяма буца захар, гледаше право към брега и мостът се виждаше като на длан — Фандорин го забеляза тутакси. Отбеляза си също, че прозорците на дюкяна са широко отворени (сигурно е задушно), следователно Кукин наистина може да е чул „изщракването“ — каменният парапет на моста беше на не повече от петнайсет крачки. През вратата любопитно надникна мъж около четирийсетте с червена блуза, жилетка от черно сукно, кадифен панталон и високи ботуши.
— Какво ще обича ваше благородие? — попита той. — Да не сте объркали пътя?
— Кукин? — строго запита Ераст Петрович, който не очакваше нищо добро от предстоящите обяснения.
— Същият, моля — наостри уши продавачът и смръщи гъсти вежди, но бързо се досети: — Ваше благородие трябва да сте от полицията. Най-покорно благодаря. Не очаквах толкова скоро да ми обърнете внимание. Господин кварталният каза, че началството ще разгледа случая, но не очаквах, Бога ми, не очаквах. Ама защо стоим на прага? Заповядайте вътре в дюкянчето. Най-покорно благодарим, ваше благородие, най-покорно благодарим! — И се поклони, и отвори вратата, и го покани с жест — един вид, целият съм на ваше разположение, моля, но Фандорин не помръдна. Само каза натъртено:
— Аз, Кукин, не съм от участъка, а от криминалната полиция. Диря сту… оня човек, за когото сте съобщили на кварталния надзирател.
— Скубентчето ли? — на драго сърце поде продавачът. — Ами че как, моля ви се, повече от отлично го помня. Ама че ужас, да ме прости Господ. Само като го видях как се качи на парапета и си опря пищова в главата — призля ми. Край, мисля си, пак ще стане като лани, пак никой няма да припари в магазина. Абе като мухи на мед кацат тук да се трепят! Че иди на Москва-река бе, хем е по-дълбоко, хем мостът е по-висок…
— Млъкнете, Кукин — прекъсна го Ераст Петрович. — По-добре ми опишете студента. Как беше облечен, как изглеждаше и защо изобщо решихте, че е студент.
— Ами че съвсем истински скубент си беше, ваше благородие — учуди се продавачът. — И мундирът му мундир, копчетата — копчета, и стъкла имаше на носа.
— Какъв мундир? — сепна се Фандорин. — С мундир ли беше?
— Че как инак? — Кукин презрително изгледа загубения чиновник. — Как инак ще разбера скубент ли е или друг някакъв? Да не съм толкова прост, че да не отлича скубентски мундир от чиновнически?
Ераст Петрович нямаше какво да възрази срещу справедливата забележка на свидетеля, бръкна в джоба си и извади малко бележниче с молив — да си записва показанията. Фандорин беше купил бележника току преди да постъпи на служба в Криминалното и вече трета седмица го разнасяше без полза, но днес най-сетне влезе в работа — от сутринта колежкият регистратор беше изпълнил вече няколко странички със ситния си почерк.
— Опишете как изглеждаше този човек.
— Човек като човек. Нищо особено, малко пъпчив в лицето. И тия стъкла…
— Какви стъкла — очила или пенсне?
— Ами такива с лентичка.
— Ще рече, пенсне — записваше Фандорин. — Някакви други белези?
— Много изгърбен такъв… Кажи го, раменете му над главата стърчаха. Абе скубент като скубент, нали това казвам…
Кукин недоумяващо гледаше умълчалия се чиновник, който примигваше, мърдаше устни, прелистваше малкото си тефтерче. Явно се беше замислил човекът.
„Мундир, пъпчив, пенсне, силно прегърбен“, пишеше в бележника. Малко пъпчив, ама това не е важно. За пенсне в описа на Кокориновите вещи не се споменава нищо. Да го е изгубил? Възможно е. И свидетелите не споменават нищо за пенснето, но тях никой не ги е и разпитвал за външността на самоубиеца — от къде на къде? Прегърбен? Хм. В „Московские ведомости“ май беше описан като „снажен левент“, но репортерът не е присъствал при събитието, не е виждал Кокорин, тъй че може да го е нарекъл „левент“ за по-ефектно. Оставаше студентският мундир — това си беше неоспоримо. Значи ако на моста е бил Кокорин, излиза, че във времето между единайсет и дванайсет и половина той по неизвестни причини се е преоблякъл в редингот. Интересно, къде ли го е направил? От Яуза до „Остоженка“ и после обратно до Московското застрахователно противопожарно дружество е доста път, няма начин да се оправиш за час и половина.