И в тоя момент Фандорин го сви под лъжичката, като разбра, че му остава един-единствен изход: да хване тоя Кукин за врата, да го откара в участъка на „Моховая“, където тялото на самоубиеца още лежи в леда в моргата, и да проведе разпознаване. Ераст Петрович си представи пръснатия череп със засъхналата коричка от кръв и мозък и съвсем естествено в съзнанието му изплува образът на закланата търговка Крупнова, който все още навестяваше кошмарните му сънища. Не, хич не му се слизаше в „хладилното“. Но между студента от Малкия мост на Яуза и самоубиеца от Александровската градина имаше някаква връзка, която непременно трябваше да се разнищи. Кой би могъл да каже бил ли е Кокорин пъпчив и прегърбен, носил ли е пенсне?
Най-напред госпожа Спицина, но тя сигурно вече наближава Калужката застава. На второ място камердинерът на покойния, как му беше името? Впрочем няма значение, следователят го е разкарал от жилището, върви го търси сега. Остават свидетелите от Александровската градина и преди всичко двете дами, с които Кокорин е разговарял в последните мигове от живота си, те поне трябва да са го огледали до най-малката подробност. Ето ги, в тефтерчето е записано: „Елизавета Александровна фон Еверт-Колоколцева, 17 г., дъщеря на действителен таен съветник, г-ца Ема Готлибовна Пфул 48 г., «Малая Никитская», собствен дом.“ Явно няма начин да си спести файтона.
Денят нямаше край. Бодрото майско слънце, което не се умори да огрява златоглавия град, неохотно се плъзгаше надолу към покривите, когато прежалилият четирийсет копейки Ераст Петрович слезе от файтона пред изящна къща с дорийски колони, гипсови украси по фасадата и мраморни стъпала. Видял, че пътникът му се колебае пред вратата, кочияшът подметна:
— Не бойте се, туй е генералската къща, казвам ви. Не карам хора от вчера.
„Ами ако не ме пуснат?“ — трепна Ераст Петрович от страх пред възможното унижение. Хвана лъскавото медно чукче и удари два пъти. Масивната врата украсена с бронзови лъвски муцуни, се разтвори и през нея надникна портиер с разкошна ливрея със златни ширити.
— Господин барона ли търсите? От министерството ли? — делово попита той. — С доклад или само поща носите? Ами влезте де, влезте.
В просторното антре, ярко осветено и от полилей, и от газени лампи, посетителят съвсем се сви.
— Аз всъщност търся Елизавета Александровна — поясни той. — Ераст Петрович Фандорин от Криминалната полиция. По спешна необходимост.
— От Криминалната ли? — презрително се смръщи вратарят. — Да не би за вчерашната история? Изключено! Госпожицата кажи-речи не спря да плаче, през нощта не е мигнала. Нито ще ви пусна, нито ще докладвам за вас. Негово превъзходителство и без това се закани да им откъсне главите на вашите от участъка, дето изтормозиха Елизавета Александровна вчера с разпити. Хайде, хайде, хващайте си пътя — и взе, мизерникът му ниеден, да изтиква Ераст Петрович към изхода с тлъстия си търбух.
— А госпожица Пфул? — почти отчаян, извика Ераст Петрович. — Ема Готлибовна, четирийсет и осем годишна? Поне с нея да се видя! От държавна важност!
Портиерът важно премляска.
— Хайде от мен да мине, ще ви пусна при нея. Ей на, там под стълбата вървете. По коридора третата врата вдясно. Там й е стаята на госпожа гувернантката.
При почукването на Фандорин отвори висока костелива персона, която мълчаливо впери в посетителя кръглите си кафяви очи.
— От полицията, Фандорин се казвам. Вие ли сте госпожа Пфул? — колебливо произнесе Ераст Петрович и за всеки случай повтори на немски: — Полицайамт. Зинд зи фройлайн Пфул? Гутен абенд10.
— Добър фечер, — строго отвърна костеливата жена. — Да, аз зъм Ема Пфул. Заповядайте. Зеднете на този щол.
Фандорин седна, където му беше казано — на виенския стол с извитата облегалка, пред писалището, на което най-стриктно бяха подредени някакви учебници и топчета хартия. Стаята беше хубава, светла, но някак много скучна, истинско мъртвило. Само на прозореца стояха цели три саксии бухнало мушкато — единственото ярко петно в цялото помещение.
— Идете заради онзи глупав младеж, който зе застрелял? — попита госпожица Пфул. — Аз отговорих вчера на всички въпроси на господин полицая, но ако искате да питате още, мошете да питате. Аз добре разбирам, че работата на полицията е много важна. Чичо ми Гюнтер е бил главен кавалерийски подофицер в заксонска полиция.
— Аз съм колежки регистратор, четиринайсети клас — поясни Ераст Петрович, който не искаше да го вземат за някакъв си фелдфебел.