Выбрать главу

— Е, колко ви предложи за мен Николай Степанич? Знам какво ви шепнеше.

— Хиляда рубли — честно отвърна Фандорин. — Всъщност каза, че може и повече.

Ахатовите очи на Клеопатра светнаха сърдито:

— Я го виж ти него, какво нетърпение! А вие да не сте милионер?

— Не, не съм богат — скромно призна Ераст Петрович. — Но смятам, че е долно да търгуваш с късмета си.

На гостите им беше дотегнало да се вслушват в тяхната беседа — все едно не чуваха нищо, — затова се разделиха на групички и поведоха някакви свои разговори, макар че всеки току хвърляше поглед към далечния ъгъл.

Междувременно Клеопатра с откровен присмех изучаваше временния си повелител.

— Та какво бихте желали да научите?

Ераст Петрович се поколеба.

— Честен ли ще бъде отговорът?

— Честността е за честните, а в нашите забави няма много чест — с едва доловима горчивина се усмихна Бежецкая. — Но откровеност мога да ви обещая. Само не ме разочаровайте, недейте да питате глупости. Смятам ви за интересен екземпляр.

И Фандорин презглава се впусна в атака:

— Какво знаете за смъртта на Пьотър Александрович Кокорин?

Стопанката не се изплаши, не трепна, но на Ераст Петрович му се стори, че за миг присви очи.

— Защо?

— Ще ви обясня по-късно. Първо ми отговорете.

— Какво пък толкова, ще ви кажа. Кокорин стана жертва на една много жестока дама. — Бежецкая сведе за миг гъстите си черни мигли и го опари с поглед, бърз като удар с шпага. — А името на тази дама е „любов“.

— Към вас ли? Идвал е тук, нали?

— Идваше. А освен мен не виждам в кого тук би могъл да се влюби човек. Освен в Орест Кирилович — засмя се тя.

— Никак ли не ви е жал за Кокорин? — зачуди се на тази коравосърдечност Фандорин.

Египетската царица равнодушно сви рамене:

— Всеки е сам господар на съдбата си. Но не прекалихте ли с въпросите си?

— Не — Фандорин енергично продължи: — Какво общо има с това Ахтирцев? И защо завещанието е на името на лейди Естер?

Гласовете отзад изведнъж се засилиха и Фандорин ядно се обърна.

— Тонът ми не ти харесва, тъй ли? — гръмогласно напираше Иполит срещу нетрезвия Ахтирцев. — А това харесва ли ти, а, нещастнико? — И блъсна студента с длан в челото, уж не много силно, но хилавият Ахтирцев залитна към креслото, сгромоляса се в него и запримигва слисано.

— Моля ви, графе, не може така! — втурна се към него Ераст Петрович. — Това, че сте по-силният, не ви дава право…

Но звънливият глас на домакинята заглуши обърканите му думи, на които графът почти не реагира.

— Иполит, напусни веднага! И кракът ти да не е стъпил тук, докато не изтрезнееш!

Графът изруга и затрополи към изхода. Останалите гости любопитно разглеждаха примрелия Ахтирцев, който дори не направи опит да се изправи.

— Вие май единствен тук приличате на човек — прошепна Амалия Казимировна на Фандорин, упътвайки се към коридора. — Отведете го. И не го изоставяйте.

Почти веднага се появи дангалакът Джон, сменил ливреята с черен редингот и колосан нагръдник. Нахлупи цилиндъра на главата на студента и помогна да го изведат до вратата. Бежецкая не излезе да се сбогува и по мрачната физиономия на иконома Ераст Петрович разбра, че трябва да си тръгва.

Глава пета,

В която неприятности дебнат героя

На улицата Ахтирцев малко живна от чистия въздух — държеше се на крака и не се олюляваше, поради което Ераст Петрович реши, че повече не е необходимо да го държи за лакътя.

— Хайде да се разходим до „Сретенка“ — предложи той. — Там ще ви кача на файтон да ви закара у дома. Далече ли сте?

— У дома ли? — в трепкащата светлина на газения фенер бледото лице на студента изглеждаше като маска. — Не, не ща у дома, за нищо на света! Хайде да идем някъде, какво ще кажете? Приказва ми се с някого. Нали видяхте… на какво ме правят. Как се казвахте? Да спомням си, Фандорин. Смешно име. Аз пък съм Ахтирцев, Николай Ахтирцев.

Ераст Петрович леко се поклони, решавайки наум сложния морален проблем: етично ли е да използва състоянието на Ахтирцев, за да измъкне от него необходимите му сведения, още повече че „прегърпеният“ си беше склонен да откровеничи.

И реши, че няма страшно, може. Изгаряше го детективската страст.

— Тук наблизо е „Крим“ — сети се междувременно Ахтирцев. — Няма нужда и от файтон, ще стигнем пеш. Вертеп е, разбира се, но имат добри вина. Хайде, моля ви, да вървим, аз черпя.

Фандорин реши да не се превзема и двамата с бавна крачка (студентът все пак залиташе) тръгнаха по тъмната уличка към блестящите в далечината светлини на „Сретенка“.

полную версию книги