— Ама че щуротии, наистина! — избоботи той. — Тия дни май всички са луднали. Я вижте тия две донесения: от трети полицейски участък — на осма страница, и от първи участък, на страница девета. Чуйте само: „В 12.35 участъковият надзирател Федорук бил извикан на «Подколоколни переулок» в дома на «Московското застрахователно противопожарна дружество» по настояване на Авдотия Филиповна Спицина, помешчица от Калуга, временно пребиваващи в странноприемница «Боярская». Г-жа Спицина обяснила, че на входа на отсрещната книжарница прилично облечен господин на видима възраст 25 години пред очите й направил опит да се застреля — опрял револвер в слепоочието си, но явно станала засечка и несполучилият самоубиец изчезнал. Г-жа Спицина настояла полицията да открие младежа и да го предаде на църковните власти за налагане на духовно покаяние. Дирене не е предприемано поради липса на престъпление.“
— Нали ви казах! — зарадва се Ераст Петрович, който се почувства напълно отмъстен.
— Чакайте, млади момко, още не съм свършил — прекъсна го приставът. — Чуйте нататък. Страница девета: „Докладва стражарят Семьонов (това е от първи участък). Малко след 10 сутринта бил извикан от бакалина Николай Кукин, продавач в магазина «Брикин и синове», находящ се срещу Малкия мост на река Яуза. Кукин съобщил, че само преди няколко минути някакъв студент се качил на каменния парапет на моста и опрял в главата си револвер с явното желание да се застреля. Кукин чул изщракване, но изстрел не последвал. След изщракването студентът скочил от парапета на уличното платно и бързо се отдалечил в посока на улица «Яузка». Други очевидци не са открити. Кукин ходатайства край моста да се открие полицейски пост, понеже миналата година на това място се удавила лека жена, а от подобни инциденти страдала търговията.“
— Не разбирам — разпери ръце Фандорин. — Това ритуал ли е? Да не би да си имаме работа с тайна ложа на самоубийците?
— Каква ложа — бавно процеди Ксаверий Феофилактович и продължи, разгорещявайки се все повече и повече. — Никаква ложа, драги ми господине, цялата работа е много по-проста. Сега и тая история с единствения патрон ми се изяснява, а преди не я разбирах. Това е един и същ човек, студентът Кокорин, той се е вихрил. Вижте тук. — Той енергично скочи и отиде пред окачената до вратата карта на Москва. — Ей го Малкия мост на Яуза. Оттук е тръгнал по „Яузка“, шлял се някъде около час и се е появил на „Подколоколни“, пред застрахователното дружество. Тук е стреснал госпожа Спицина и е продължил нататък, по посока на Кремъл. А между два и три следобед е стигнал и до Александровската градина, където премеждията му завършват по известния ни вече начин.
— Но защо? И какво трябва да значи всичко това? — взираше се в картата Ераст Петрович.
— Не съм аз този, дето ще каже какво значи. Но горе-долу си представям как се е случило. Решило нашето студентче — богаташко синче, типичен представител на златната младеж — да ни каже сбогом. Но преди да умре, поискало и да си разпали нервите. Някъде го бях чел, наричало се „американска рулетка“. Златотърсачите в Америка го били измислили. Зареждаш един патрон в барабана, завърташ го и — бум! Ако ти провърви, прибираш залозите, а ако не — прав ти път. Та тръгва нашият студент из Москва да предизвиква съдбата. Напълно е възможно и повече от три пъти да се е гърмял, просто не всички очевидци са викали полиция. Госпожа богоугодницата и оня Кукин с търговския си интерес са проявили бдителност, а колко опита е направил Кокорин, един Господ знае. Може пък и да се е обзаложил сам със себе си — един вид, ще се пробвам да изиграя смъртта еди-колко си пъти. Ако оцелея, значи тъй ми е било писано. Впрочем, всичко това, вече са си мои свободни съчинения. Тъй че не става дума за никакъв фатален малшанс в Александровската градина, ами чисто и просто от сутринта до следобеда студентът е изразходвал целия си късмет.
— Ксаверий Феофилактович, вие сте истински аналитичен талант! — искрено се възхити Фандорин. — Направо го виждам пред очите си как точно се е случило.
Похвалата, макар и да идеше от съвсем зелено хлапе, беше приятна на Грушин.
— Аа, видяхте ли, имало значи какво да се научи от старите кримки като мен — назидателно произнесе той. — Де да бяхте служили по следователската част колкото мен, хем не в днешните висококултурни времена, а при Негово Величество Николай Павлович… Тогава не гледаха криминално управление ли е, не е ли криминално, а че и нашето управление в Москва тогава изобщо го нямаше, следствен отдел нямаше даже. Днес издирваш убийци, утре те пратят на панаира да озаптяваш народа, вдругиден ходиш по кръчмите да прибираш разни без документи. Затова пък развиваш наблюдателност и познаване на човешката душа. Е, и ставаш по-дебелокож полицай, инак в нашата полицейска служба просто няма начин — многозначително завърши приставът и изведнъж забеляза, че деловодителят май не го слуша много-много, а се мръщи на някаква своя си мисъл, дето не му дава мира. — Какво толкоз ви мъчи, хайде, казвайте…