Той помълча, сетне добави с укор в гласа:
— Как може да нямаш никакъв здрав разум в главата си. Хейстингс? Аз ти казах да направиш някаква покупка, а ти като че ли нарочно избираш ягоди! Те вече започнаха да се процеждат през кесията и застрашават хубавия ти костюм.
Малко объркан, аз забелязах, че той има право, и побързах да връча ягодите на едно малко момченце, което много се учуди и ме погледна подозрително. Поаро добави и марулята и с това окончателно го изуми.
Той продължи да ме поучава:
— Никога не купувай ягоди от евтина зарзаватчийница. Ягодата, когато не е тясно откъсната, винаги пуска сок. Купи банан, малко ябълки, дори зелка, но ягоди…
— Това беше първото, което ми дойде наум — казах аз, за да се оправдая.
— Това говори лошо за твоето въображение! — сухо отвърна Поаро.
Той се спря на тротоара.
Къщата вдясно от магазина на мисис Ашър беше необитаема. На един от прозорците имаше надпис: „Дава се под наем“. Къщата от другата страна беше с не особено чисти муселинови пердета.
Натам се запъти Поаро и тъй като нямаше звънец, изпълни една серия от силни удари по вратата. След известно закъснение вратата ни отвори едно много мръсно дете, чийто нос се нуждаеше от малко внимание.
— Добър вечер — каза Поаро. — Вътре ли е майка ти?
— К’во? — каза детето.
То ни зяпаше с неодобрение и дълбоко подозрение.
— Майка ти — каза Поаро.
Бяха му необходими десетина секунди, за да възприеме съобщението, след което детето се обърна и като изкрещя по посока на стълбите „мамо, търсят те!“, се оттегли някак си прибързано в мрачната вътрешност на къщата.
Една жена с остро лице надникна отгоре през перилата и започна да слиза.
— Няма смисъл да си губите времето… — започна тя, но Поаро я прекъсна.
Той свали шапка и церемониално се поклони.
— Добър вечер, мадам. Аз съм репортьор на „Вечерна светлина“. Идвам да Ви помоля да приемете един хонорар от пет лири и да ни разрешите да напишем статия за Вашата покойна съседка мисис Ашър.
Сърдитите думи замръзнаха на устните й и тя слезе, като пътьом си оправяше косата и подръпваше надолу полата си.
— Влезте, моля ви. Тук, вляво. Бихте ли седнали?
Малката стаичка беше натъпкана с една масивна гарнитура в псевдоякобински стил, но ние сполучихме да се проврем през вратата и да седнем на някакъв твърд диван.
— Трябва да ме извините — говореше жената, — съжалявам, че преди малко ви говорех така рязко, но само да знаехте колко безпокойства ми създават разните амбулантни търговци. Непрекъснато идват и какво ли не продават: и прахосмукачки, и чорапи, и лавандула, и разни подобни глупости. И всички са толкова красноречиви и любезни. Даже името ми научили — мисис Фаулър това, мисис Фаулър онова…
Поаро ловко подхвана името:
— Надявам се, мисис Фаулър, че ще изпълните молбата ми.
— Не знам, не мога да ви кажа с положителност.
Но петте лири стояха примамливо пред погледа на мисис Фаулър.
— Аз я познавах, разбира се, но не колкото да се пише за това.
Поаро побърза да я утеши, че не се изисква никакво усилие от нейна страна — той ще извлече от нея необходимите му сведения и ще напише репортажа. Насърчена, мисис Фаулър се впусна с жар в спомени, догадки, предположения и клюки.
— Тя, мисис Ашър, беше доста затворена жена. Не беше много общителна, но пък и животът й не беше лесен на горката, това всеки го знаеше. Всъщност Франц Ашър трябваше да го тикнат в затвора преди години. Не че мисис Ашър се страхуваше от него — тя ставаше същински дявол, когато я ядосваше. Връщаше си го тъпкано. Ама нали знаете как става — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път… Колко пъти й казвах: „Един ден този човек ще ти види сметката, помни ми думата!“ И той и я видя най-накрая! А аз, моля ви се, съм била през една врата и да не чуя нито звук!
В паузата Поаро успя да вмъкне един въпрос — дали мисис Ашър е получавала някакви особени писма, писма без подпис или подписани с нещо като ABC?
С явно съжаление мисис Фаулър отговори отрицателно:
— Знам какво имате предвид — наричат ги анонимни писма. Пълни с думи, дето човек ще се изчерви, ако ги каже на глас. Но не мисля, че Франц Ашър изобщо е писал някога подобни писма. Какво? Железопътен справочник „ABC“ ли? Никога не съм виждала подобно нещо при нея и съм сигурна, че ако на мисис Ашър й бяха изпратили нещо такова, аз щях да узная. Като че ли ме удариха с мокър парцал, когато научих за цялата работа. Първа дойде и ми каза Еди — дъщеря ми. „Мамо, каза, да знаеш колко полицаи има в съседната къща!“ Толкова ме изплаши! „Така е, казах, като разбрах каква е работата, това показва, че тя не биваше никога да остава сама в къщата, а тази нейна племенница трябваше да живее при нея. Пияният човек е като гладен вълк.“ Ако питате мене, мъжът й е същински див звяр! Предупреждавала съм я много пъти и ето че думите ми се сбъднаха. „Ще те пречука!“ — казвах й аз. И ето че я пречука. Човек никога не знае какво да очаква от един пиян и това убийство е доказателство за това. Тя завърши словото си леко задъхана.