— Доколкото знам, никой не е видял Ашър да влиза в магазина, така ли е? — попита Поаро.
Мисис Фаулър подсмръкна презрително.
— Естествено, че няма да стои да го гледат — каза тя.
Как мистър Ашър е влязъл, без да се показва пред хората, тя не благоволи да обясни. Тя се съгласи с Поаро, че къщата няма заден вход и че в квартала Ашър е добре известна на външен вид фигура.
— Да, но той не се е въртял наоколо, а добре се е криел.
Поаро се опита да поддържа нишката на разговора още известно време, но когато стана ясно, че мисис Фаулър е казала всичко, което е знаела, и то не веднъж, той приключи интервюто, като преди това изплати обещаната сума.
— Като че ли много малко получи за петте лири, Поаро — осмелих да забележа аз, когато излязохме на улицата.
— Засега, да.
— Мислиш ли, че тя знае повече от това, което ни каза?
— Приятелю, ние се намираме в онова особено положение, когато човек не знае какви въпроси да задава. Ние сме като малки деца, които играят на криеница в тъмното. Протягаме ръце и търсим пипнешком. Мисис Фаулър ни каза всичко, което тя мисли, че знае, и ако не друго, то поне хвърли светлина върху някои мои догадки. За в бъдеще обаче нейните показания може би ще свършат работа. И аз внесох тази сума от пет лири на сметката на бъдещето.
Аз не му схванах ясно мисълта, но в този момент ние налетяхме на инспектор Глен.
ГЛАВА VII МИСТЪР
ПАРТРИДЖ И МИСТЪР РИДЪЛ
Инспектор Глен беше много мрачен. Разбрахме, че цял следобед той се е опитвал да направи пълен списък на хората, които са били забелязани да влизат в магазинчето.
— И никой никого не е видял? — попита Поаро.
— О, не, напротив. Трима високи мъже с тайнствени физиономии, четирима ниски мъже с черни мустаци, двама с бради, трима дебели мъже, всичките не оттук и всички, ако се вярва на очевидците, със зловещи изражения на лицата. Чудя се как никой не е забелязал банда маскирани мъже с револвери наоколо.
Поаро се усмихна съчувствено.
— Някой твърди ли, че е видял Ашър?
— Не, никой. И това също е в негова полза. Току-що казах на дежурния полицай, че това е работа на Скотланд Ярд. Не мисля, че е местно престъпление.
Поаро каза важно:
— Съгласен съм с Вас!
Инспекторът продължи:
— Нали разбирате, мосю Поаро, това е една отвратителна история… Никак не ми харесва…
Преди да се върнем в Лондон, се срещнахме с още двама души. Първият беше мистър Джеймс Партридж. Мистър Партридж беше последният човек, за когото беше известно, че е видял мисис Ашър жива. Той направил покупката си от нея в 17:30 часа.
Мистър Партридж беше ниско човече, по професия банков чиновник. Той носеше пенсне, беше много слаб и изсушен и много прецизен в изказванията си. Живееше в малка къщичка, спретната и подредена като самия него.
— Мистър… ъ… Поаро — каза той, хвърляйки поглед върху визитната картичка, която моят приятел му бе връчил. — Инспектор Глен ли ви изпраща? С какво мога да ви услужа, мистър Поаро?
— Доколкото разбрах, мистър Партридж, Вие сте последният човек, който е видял мисис Ашър жива.
Мистър Партридж преплете пръстите на ръцете си и изгледа Поаро, като че ли той беше съмнителен чек.
— По този въпрос може много да се спори, мистър Поаро — каза той. — Много хора може да са купували от мисис Ашър след мене.
— Ако е било така, то те не са дошли да съобщят за това.
Мистър Партридж се изкашля.
— Някои хора, мистър Поаро, нямат чувство за обществен дълг.
Той ни изгледа през очилата си като кукумявка.
— Много вярно — промърмори Поаро. — Вие, доколкото разбрах, сте отишли в полицията по собствено усмотрение.
— Разбира се, че по собствено. Още щом научих за тази поразителна случка, разбрах, че моите сведения могат да бъдат полезни и съответно се явих пред полицията.