— И не видяхте трупа зад тезгяха?
— Не, но и Вие не бихте го видели, освен ако не сте знаели, че е там.
— Имаше ли железопътен справочник на тезгяха?
— Да, имаше, беше обърнат надолу. Мина ми през ума, че на старата жена й се е наложило да замине ненадейно с влака и е забравила да затвори магазина.
— Може би сте взели справочника в ръце или сте го отместили?
— Не съм се докосвал до кирливия ви справочник! Каквото ви казах, това беше.
— И не забелязахте никой да излиза от магазина, преди да влезете?
— Не видях нищо подобно. И откъде накъде ще набеждавате мене?
Поаро стана.
— Никой не Ви набеждава — поне засега. Bon soir16, мосю.
Той го остави със зяпнала уста и аз го последвах.
На улицата Поаро погледна часовника си.
— Ако побързаме, приятелю, може би ще успеем да хванем влака от 19:02 часа. Трябва веднага да тръгнем.
ГЛАВА VII
ВТОРОТО ПИСМО
— Е — попитах аз, изгарян от нетърпение. Бяхме сами в едно купе първа класа. Експресът току-що беше потеглил от Андоувър.
— Убийството — каза Поаро — е извършено от червенокос мъж със среден ръст, леко кривоглед с лявото око. Накуцва с десния си крак и има бенка под едната си плешка.
— Поаро! — извиках аз.
За момент се хванах на въдицата, но намигването му ме извади от заблуждението ми.
— Поаро! — извиках пак този път с укор в гласа.
— Mon ami, какво искаш? Вперил си предан поглед в мене и искаш да се произнеса а ла Шерлок Холмс. Що се отнася до истината, не знам как изглежда убиецът, нито къде живее, нито пък как да го хвана.
— Само да беше оставил някаква улика — промърморих аз.
— Да, улика, тебе винаги уликата те привлича. Жалко че не е пушил цигара, за да изтърве пепелта, а след това да стъпи върху нея с обувка с особени по форма железца. Не, не е толкова услужлив. Но е оставил поне железопътния справочник. Ключът е в този „ABC“.
— Мислиш ли, че го е оставил по погрешка?
— Разбира се, че не. Оставил го е нарочно. Отпечатъците на пръстите говорят за това.
— Но нали не е имало никакви отпечатъци?
— Именно това имам предвид. Снощи какво беше? Топла юнска вечер. Нима човек се разхожда в такова време с ръкавици? Такъв човек положително би привлякъл вниманието на хората. Следователно щом като няма никакви отпечатъци по справочника, те са били грижливо изтрити. Един невинен човек би оставил отпечатъци, но не и един престъпник. Но въпреки че нашият убиец го е оставил там нарочно, това е една улика. Този „ABC“ е бил купен от някого, носен от някого. Това е една възможна следа, по която можем да тръгнем.
— Мислиш, че бихме могли да научим нещо по този начин?
— Откровено казано, Хейстингс, не се надявам много. Този човек, този неизвестен X, сигурно много се гордее със способностите си. Не би било в неговия стил да ни остави следа, по която да можем да се насочим веднага.
— Значи този „ABC“ с нищо не ни помага.
— В смисъла, който ти влагаш — не.
— А в някакъв друг смисъл?
Поаро не отговори веднага. После бавно каза:
— В друг смисъл — да. Ние в случая се изправяме пред една неизвестна личност. Той е в сянка и желае да остане в сянка. Но поради самия характер на събитията той не може да не хвърли светлина върху себе си. От една страна, ние нищо не знаем за него, но, от друга, знаем вече доста. Образът му смътно се очертава пред мене — човек, който пише на машина чисто и без грешки, който купува скъпа хартия, който чувствува нужда да изяви личността си. Почти го виждам като дете: незабелязвано и пренебрегвано от околните, виждам как расте, а заедно с него и комплексът му за малоценност; как се бори с чувството за несправедливост… Виждам вътрешния му стремеж да повярва в себе си, да убеди хората, че ще стане някога силен, но животът, обстоятелствата разбиват този стремеж, струпват отгоре му все повече унижения. Душата му заприличва на барутен погреб и една клечка кибрит е била достатъчна, за да го възпламени.
— Всичко това са само предположения — възразих аз, — които на практика не ни помагат с нищо.
— Ти винаги си предпочитал кибритената клечка, пепелта от цигарата, следите от обувките. Но поне можем да си зададем няколко конкретни въпроси: „Защо справочника «ABC»? Защо мисис Ашър? Защо именно Андоувър?“
— Миналото на жената изглежда ясно като бял ден — започнах да разсъждавам аз. — Разговорите с онези двамата ни разочароваха. Не можаха да ни кажат нищо, което да не знаехме.