— Това ни дава отличителния белег на убиеца — казах аз. — Собственият колан на момичето. Това показва специфичната чудовищност на неговия ум!
Поаро ми хвърли поглед, който не можах да проумея. На неговото лице той изразяваше комична нетърпимост. Помислих се, че вероятно беше предупреждение да не говоря прекалено открито пред инспектора.
Аз отново изпаднах в мълчание.
В Бексхил бяхме посрещнати от суперинтендант20 Картър. С него беше един интелигентно изглеждащ инспектор с приятно лице на име Картър. Последният беше прикрепен да работи с Кроум по случая.
— Вие ще проведете ваше собствено разследване, Кроум — каза суперинтендантът. — Така че аз ще ви дам главното по материалите и тогава Вие ще можете да се заловите за работа веднага.
— Благодаря, сър — каза Кроум.
— Ние предадохме новината на баща й и майка й — каза суперинтендантът. — Ужасен шок за тях, разбира се. Оставих ги да се съвземат малко преди да ги разпитваме, така че с тях можете да започнете отначало.
— Има и други членове на семейството, да? — попита Поаро.
— Има сестра — машинописка в Лондон. Установена е връзка с нея. И има един млад мъж… всъщност научих, че момичето е трябвало да излезе с него миналата вечер.
— Някаква помощ от „ABC“ справочника? — попита Кроум.
— Той е там — суперинтендантът посочи с глава към масата. — Няма отпечатъци от пръсти. Отворен беше на последната страница на Бексхил. Ново копие е — бих казал, че не личи да е отварян много. Не е купен тук наоколо. Проверих всички възможни книжари.
— Кой откри тялото, сър?
— Един от тези любители на свеж въздух, ранобудни полковници. Полковник Джером. Той е излязъл навън с кучето си около 6 сутринта. Отишъл по бреговата линия по посока на Кудън и надолу към плажа. Кучето се освободило и започнало да души нещо. Полковникът го повикал. Кучето не дошло. Полковникът го погледнал и си помислил, че има нещо странно. Приближил се и погледнал. Държал се много правилно. Въобще не я е докоснал и незабавно ни се обадил.
— И времето на смъртта е снощи около полунощ?
— Между полунощ и 1 часа — това е доста сигурно. Нашият специалист по убийствата е човек на думата си. Щом той казва 25-ти, значи е били 25-ти — дори и ако са минали само няколко минути.
Кроум кимна с глава.
— Да, това е в неговият характер. Няма ли нещо друго? Никой не е видял нещо полезно?
— Не, доколкото зная. Но все още е рано. Скоро всеки, който е видял момиче в бяло да върви с мъж миналата нощ, ще дойде да ни каже за това. И доколкото мога да си представя, имало е четири-петстотин хиляди момичета в бяло разхождащи се с млади мъже миналата нощ; може да се очаква приятно занимание.
— Добре, сър, по-добре да се захващам с това — каза Кроум. — Съществува кафенето и съществува домът на момичето. По-добре да отида и на двете места. Келси може да дойде с мен.
— А мистър Поаро? — попита суперинтендантът.
— Аз ще ви придружа — Поаро каза на Кроум покланяйки се леко.
Помислих си, че Кроум изглеждаше малко раздразнен. Келси, който не беше виждал Поаро преди, се ухили широко. Беше злощастно обстоятелство, че когато хората за пръв видеха моя приятел, те винаги го вземаха на шега.
— Какво може да се каже за този колан, с който е била удушена? — попита Кроум. — Мистър Поаро е склонен да мисли, че той е ценна улика. Очаквам, че той ще поиска да го види.
— Du tout — каза бързо Поаро. — Разбрали сте ме погрешно.
— Нищо няма да разберете от него. — каза Картър. — Коланът не е кожен; можеше да вземем отпечатъци, ако беше. Той е просто вид дебел колан, изплетен от коприна — идеален за целта.
Аз потреперих.
— Добре, — каза Кроум, — ще бъде по-добре да започваме.
Ние се разпръснахме незабавно.
Нашата първа визита беше Джинджър Кат. Намирайки се на брега на морето, това беше обичайният тип чайна. Тя имаше малки масички, покрити с оранжеви покривки на квадрати и неудобни плетени столове с оранжеви възглавнички на тях.
Това беше място, което се бе специализирало в сутрешно кафе, пет различни видове чай (Девъншайър, Фармхаус, Фрут, Карлтън, и Плейн), и няколко икономични ястия за обяд за жени като бъркани яйца, скариди и макарони au gratin21.
Сутрешните кафета тъкмо се сервираха. Управителката ни въведе необмислено в една много разхвърляна бърлога отзад.
— Мис… ъ… Мериън? — запита Кроум.
Мис Мериън извряка с тънък глас на измъчена дама:
— Това е името ми. Това е най-тежък бизнес. Най-тежък. Не ми се и мисли как това ще се отрази на бизнеса ни.
Мис Мериън беше слаба жена на четиридесет с коса на оранжеви кичури (самата тя наистина удивително приличаше на джинджър кат). Играеше си нервно с триъгълното шалче-яка и с различните украшения, които бяха част от нейния официален костюм.