Той придаде на последната дума някакъв непреводим оттенък.
— Честна дума, Поаро — казах аз, — всеки би си помислил, че поръчваш обяд в Риц.
— Докато човек не може да си поръча убийство ли? Абсолютно вярно — въздъхна той. — Но аз вярвам в късмета, в предопределението, ако искаш дори. Твоето предопределение е да стоиш до мене и да ме предпазваш от извършването на непростимата грешка.
— Какво наричаш „непростимата грешка“?
— Да не забележа очевидното. Прехвърлих тази мисъл в главата си, без да разбера смисъла и.
— Е — казах след малко. — Случило ли се е вече това свръхпрестъпление?
— Pas encore. Поне… може би…
Той спря и, затруднен, набърчи чело. Ръцете му автоматично оправиха няколкото дреболийки, които аз по невнимание бях разместил.
— Не съм сигурен — каза той бавно.
Имаше нещо толкова странно в тона му, че аз го погледнах изумен. Лицето му все още беше намръщено. Внезапно той кимна решително с глава, прекоси стаята и отиде при бюрото до прозореца. Излишно е да споменавам колко педантично беше подредено то, така че той веднага намери листа, който му трябваше. После бавно се приближи към мене, с отворено писмо в ръката си. Поаро го прочете наум и ми го подаде.
— Кажи ми, mon ami, какво разбираш от тази работа?
Аз го взех от ръцете му заинтригуван. Писмото беше написано на машина, върху плътна бяла хартия.
„Мистър Еркюл Поаро, Вие си въобразявате, че можете да разкривате мистерии, които са прекалено трудни за нашата нещастна, дебелоглава английска полиция. Ще видим, мистър Умни Поаро, колко проницателен можете да бъдете. Може би тази работа няма да Ви се стори трудно разрешима. Внимавайте какво ще се случи в Андоувър на 21-ви този месец.
Погледнах плика. Той също беше напечатан.
— Щемпелът е от Лондон — каза Поаро, когато аз се загледах в клеймото. — Е, какво е мнението ти?
Аз само повдигнах рамене и му върнах писмото.
— Някой луд, предполагам.
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?
— А на тебе не ти ли звучи като написано от луд?
— Да, приятелю, звучи ми.
Гласът му беше сериозен. Аз го погледнах с любопитство.
— Приемаш го много надълбоко, Поаро.
— Човек трябва да приема лудите сериозно. Лудите са много опасно нещо.
— Да, разбира се, така е. Но аз нямах това предвид. Исках да кажа, че това звучи по-скоро като някаква идиотска шега. Може би някой празнично настроен идиот е обърнал някоя друга чашка повече.
— Comment?8 Обърнал какво?
— Нищо, просто един израз. Искам да кажа, някой приятел, който се е бил натряскал. Ох, дявол да го вземе — някой, който е препил.
— Merci9, Хейстингс, на мене ми е познат изразът „натряскал съм се“. Може би всичко е така, както казваш ти.
— А ти мислиш, че има нещо друго ли? — попитах аз, изненадан от недоволството в гласа му.
Поаро поклати със съмнение глава, но не каза нищо.
— А взел ли си някакви мерки?
— Какво мога да направя аз? Показах го на Джап. Той беше на твоето мнение. „Глупава шега“ — това бяха думите му. Те, в Скотланд Ярд, получават такива писма всеки ден. Пък и на мене ми се е случвало.
— Но ти вземаш това писмо сериозно.
Поаро отговори бавно:
— В него има нещо, което не ми харесва, Хейстингс.
Тонът му неволно привлече вниманието ми.
— Кое не ти харесва?
Той поклати глава, взе писмото и го прибра отново в бюрото си.
— Ако наистина го приемаш така сериозно, не можеш ли да направиш нещо? — попитах аз.
— Човек на действието, както винаги! Но и какво мога да направя. Полицията в Андоувър видя писмото, но не го приеха сериозно. Няма отпечатъци от пръсти. Няма никакви улики, които да ни насочат към евентуалния подател.
— Фактически, налице е само твоята собствена интуиция.
— Не интуиция, Хейстингс. „Интуиция“ е лоша дума. Моето познание и моят опит ми подсказват, че нещо тук не е наред…
Той започна да жестикулира, тъй като думите му изневериха. После отново поклати глава.
— Може би правя от мухата слон. Във всеки случай не може да се направи нищо друго, освен да се чака.
— Добре, 21-ви е в петък. Ако стане някоя голяма кражба около Андоувър, тогава…
— Ах, какво облекчение би било.
— Облекчение? — аз зяпнах. Стори ми се, че тази дума беше съвсем не на място.
— Една кражба може да причини безпокойство, но едва ли облекчение! — заявих аз.
Поаро поклати енергично глава.