— Тук сте много близо до истината, мистър Бърнард — каза Кроум. — Ще Ви кажа какво смятам да направя… ще хвърля поглед в стаята на мис Бърнард. Може пък и да се намери нещо… писма… или дневник.
— Заповядайте да я огледайте — каза мистър Бърнард и се изправи.
Той ни поведе. Кроум го последва, след него бяха Поаро и Келси, а аз бях на опашката.
Аз се спрях за минута да си завържа връзките на обувките и през това време едно такси спря отпред и от него изскочи едно момиче. Тя плати на шофьора и се забърза към къщата носейки малък куфар. Когато отвори вратата, тя ме видя и замръзна на място. В позата й имаше нещо толкова поразително, че ме озадачи.
— Кой сте Вие? — каза тя.
Аз слязох няколко стъпала. Почувствах се затруднен и не знаех как точно да отговоря. Трябваше ли да й кажа името си или да спомена, че съм дошъл с полицията? Момичето, все пак, не ми даде време да взема решение.
— Е, добре — каза тя, — мога да предположа.
Тя свали малката си вълнена шапка, която носеше, и я хвърли на земята. Сега можех да я разгледам по-добре и тя се завъртя малко, така че светлината падна на нея. Първото ми впечатление беше, че приличаше на холандските кукли, с които моите сестри си играеха като деца. Косата й беше черна и късо подстригана на бретон. Скулите й бяха високи и цялата й фигура имаше някаква особена модерна ъгловатост, която никак не беше непривлекателна. Тя не беше хубава… по-скоро беше обикновена… но имаше някаква енергия в нея, някаква твърдост, които я правеха личност напълно невъзможно да бъде пренебрегната.
— Вие мис Бърнард ли сте? — казах аз.
— Аз съм Меган Бърнард. Предполагам, че сте от полицията?
— Е, — казах — Не точно…
— Не мисля, че имам да ви казвам нещо. Сестра ми беше хубаво, живо момиче и не се занимаваше с мъже.
Тя се изсмя, както говореше, и ме погледна предизвикателно.
— Това е изразът, който се употребява, нали? — попита тя.
— Не съм репортер, ако намеквате за това.
— А какъв сте тогава? — тя се огледа наоколо. — Къде са мама и татко?
— Баща Ви показва на полицията стаята на сестра Ви. И майка Ви е с тях. Тя е много разстроена.
Момичето обмисляше нещо и като че ли вземаше някакво решение.
— Елате тука.
Тя отвори една врата и мина през нея. Аз я последвах и се намерих в една малка спретната кухня. Исках да затворя вратата след себе си, но срещнах неочаквано съпротивление. В следващия момент Поаро тихичко се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си.
— Мадмоазел Бърнард? — каза той и бързо се поклони.
— Това е мосю Еркюл Поаро — казах аз.
Мегън Бърнард му хвърли бърз изпитателен поглед.
— Чувала съм за Вас — каза тя. — Вие сте частен детектив, на мода сега, нали?
Не много приятно описание, но задоволително — каза Поаро.
Момичето седна на ръба на кухненската маса. Тя порови в чантата си за цигара. Сложи я между устните си, запали я и после каза прел дима:
— Някак си не виждам какво общо има мосю Еркюл Поаро с нашето скромно, малко убийство.
— Мадмоазел — каза Поаро, — това, което не виждате Вие, и това, което не виждам аз, би запълнило вероятно цял том. Но тези неща нямат значение. Това, което има значение, е нещо, което няма да бъде така лесно да открием.
— А кое е това нещо?
— Смъртта, мадмоазел, за нещастие поражда предразсъдъци. Предразсъдъци в полза на починалия. Чух какво казахте току-що на моя приятел Хейстингс: „Хубаво, живо момиче, което не се занимава с мъже.“ Вие казахте това, иронизирайки вестниците, и това е много вярно. Когато някое младо момиче си отиде, винаги се говорят неща от този сорт. Тя беше умна. Тя беше щастлива. Тя имаше благ характер. Нямаше никакви грижи на този свят. Нямаше неблагонадеждни познати. Към умрелите винаги се проявява голямо великодушие. Знаете ли какво ми се иска сега? Иска ми се да открия някой, който познава Елизабет Бърнард и който не знае, че тя е починала! Тогава може би аз ще чуя това, което ще ми бъде от полза — истината.
Мегън Бърнард го гледа мълчаливо в продължение на няколко минути, докато изпуши цигарата си. Едва тогава тя проговори. Думите й ме накараха да подскоча.
— Бети — каза тя — беше едно абсолютно малко магаре.