Ние пристигнахме в Комсайд (така се казваше къщата) около 8 часа. Вратата ни отвори възрастният управител на къщата, чиито треперещи ръце и развълнувано лице показваха колко го е разстроила трагедията.
— Добро утро, Девъръл — каза полицаят.
— Добро утро, господин Уелс.
— Това са господата от Лондон.
— Минете оттук, господа. — Той ви покани в дълга трапезария, където беше сервирана закуска.
— Сега ще съобщя на мистър Франклин. След една-две минути един едър, рус мъж със загоряло лице влезе в стаята. Това беше Франклин Кларк, единственият брат на убития.
Той имаше решителните маниери на човек, свикнал да се справя с всякакви непредвидени случаи.
— Добро утро, господа. Инспектор Уелс ни представи:
— Това е инспектор Кроум от криминалното отделение, мистър Еркюл Поаро и… ъ… капитан Хейтър.
— Хейстингс — студено го поправих аз. Франклин Кларк се ръкува с всеки един от нас, като едновременно с това ни поглеждаше изпитателно.
— Мога ли да ви предложа малка закуска? — каза той. — Ще обсъждаме положението, докато се храним.
Никой не възрази и скоро оказахме нужното внимание на отличните яйца с бекон и кафето.
Сега да си дойдем на въпроса — каза Франклин Кларк. — Инспектор Уелс ми разказа набързо какво всъщност се случило снощи, макар че, трябва да призная, това е най-невероятната история, която съм чувал през живота си. Добре ли съм разбрал, инспектор Кроум, че бедният ми брат е станал жертва на някакъв убиец маниак, че това е третото му убийство и че всеки път един разтворен „ABC“ справочник е бил намиран до трупа?
— В общи линии така стоят нещата, мистър Кларк.
— Но защо? Каква полза може да извлече от такова убийство дори най-болното въображение?
Поаро поклати одобрително глава.
— Вие улучихте същността на въпроса — каза той.
— Няма да постигнем много, ако търсим подбуда в този случай, мистър Кларк — каза инспектор Кроум. — Това е работа за психиатър, макар че, мога да кажа, имам някакъв опит с психически разстроени престъпници и че подбудите им са обикновено от най-различен характер. Често това е желанието да наложи собствената си личност, да направи сензация в обществото — с една дума, да покаже, че е някой, а не никой.
— Истина ли е това, мосю Поаро?
Кларк като че ли не вярваше. Неговото запитване до Поаро не беше прието добре от инспектор Кроум, който се намръщи.
— Самата истина — отговори моят приятел.
— Във всеки случай такъв човек не може да не бъде хванат скоро — замислено каза Кларк.
— Vous croyez37? Но те са хитри — ces gens là38. И не бива да забравяте, че обикновено такъв човек изглежда много невзрачен на външен вид. Той принадлежи към тази категория хора, покрай които минаваме, без да ги забележим, които пренебрегваме, дори им се подиграваме.
— Ще ми разрешите ли да Ви задам няколко въпроса, мистър Кларк? — каза Кроум, намесвайки се в разговора.
— Естествено.
— Брат Ви, доколкото разбрах, се е чувствувал снощи както винаги? Не е получавал някакво неочаквано писмо? Нещо, което да го разстрои?
— Не, беше си както винаги.
— Не беше нито разтревожен, нито разстроен?
— Извинете, инспекторе, не съм казал това. Да бъде обезпокоен и разстроен, беше нормалното състояние на брат ми.
— Защо така?
— Сигурно не знаете, че снаха ми, лейди Кларк, е в много лошо здравословно състояние. Между нас да си остане, тя страда неизлечимо от рак и няма да живее още дълго. Нейната болест постоянно тежеше на душата на брат ми. Аз самият неотдавна се завърнах от Изтока и бях поразен от промяната, настъпила у брат ми.
Поаро вмъкна един въпрос.
— Да предположим, мистър Кларк, че брат Ви е бил намерен под някоя висока скала или пък застрелян и с револвер до него. Каква би била първата Ви мисъл?
— Откровено казано, веднага щях да си помисля, че се е самоубил — каза Кларк.
— Encore39! — каза Поаро.
— Какво искате да кажете?
— Един факт, който непрекъснато се повтаря. Но няма значение.
— Във всеки случай това не е самоубийство — каза Кроум с остра нотка в гласа. — Доколкото разбрах, брат Ви е имал навика да се разхожда всяка вечер?
— Точно така. Винаги се разхождаше.
— Всяка вечер?
— Е, освен когато валеше като из ведро, естествено.
— И всички в къщата знаеха за този му навик?
— Разбира се.