— А външни хора?
— Не знам какво разбирате под „външни хора“. Градинарят може да е знаел, но не мога да кажа с положителност.
— А в селото?
— Всъщност не може да се говори за село в пълния смисъл на думата. Има само поща и вилите в Карстън Ферърс, но това не е село, няма дори магазин.
— Предполагам, че тук един чужденец много лесно ще бъде забелязан?
— Напротив. През август тук гъмжи от непознати хора. Всеки ден пристигат с коли, автобуси и пеша от Бриксхъм, от Торки и от Пейтън. Броудсендз, плажът, ей там долу (той посочи), е много известен, а заливът Елбъри е прочуто с красотата си място и много хора ходят там на пикник. Лично аз бих предпочел да не е така. Да знаете колко красиво п спокойно е тук през юни и началото на юли.
— Значи не мислите, че един чужденец ще бъде забелязан?
— Не, освен ако не изглежда някак си странно.
— Този човек няма странен вид — каза Кроум убедено. — Нали ме разбирате, мистър Кларк, този човек трябва да е разузнавал предварително почвата и да е открил, че брат Ви има навика да се разхожда вечер. Предполагам между впрочем, че тук не е идвал никакъв непознат вчера да иска да се срещне със сър Кармайкъл? Аз доколкото знам, не е идвал, но ще питам Девъръл.
Той позвъни и попита управителя.
— Не, сър, никой не е идвал да види сър Кармайкъл. Не съм забелязал никой да се навърта около къщата. Прислужничките също, аз ги питах.
Управителят почака малко, после попита:
— Това ли е всичко, сър?
— Да, Девъръл, можете да си вървите. Управителят тръгна, но на вратата се отдръпна, за да направи път на една млада дама.
Франклин Кларк стана при нейното влизане.
— Това е мис Грей, господа. Секретарката на брат ми.
Погледът ми веднага беше привлечен от изключително светлата, скандинавска красота на момичето. Косата й беше пепеляво руса, почти безцветна, очите — светлосиви, а кожата гладка и прозрачна, каквато се среща у шведки и норвежки. Изглеждаше на двадесет и седем години и имаше вид на толкова способна секретарка, колкото беше и красива.
— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попита тя и седна.
Кларк й донесе чаша кафе, но тя отказа всякаква храна.
— Вие ли се занимавате с кореспонденцията на сър Кармайкъл Кларк? — попита Кроум.
— Да, изцяло.
— Предполагам, че никога не е получавал писмо или писма, подписани с ABC.
— ABC? — Тя поклати глава. — Не, сигурна съм, че не е.
— Споменавал ли е напоследък, че е забелязал някой да се навърта наоколо по време на вечерните му разходки?
— Не, никога не е споменавал такова нещо.
— А Вие самата да сте забелязали някой непознат наоколо?
— Не точно „да се навърта“. Естествено, много хора, ако мога да се изразя така, „се шляят“ наоколо по това време на годината. Често се срещат летуващи, които се разхождат безцелно през игрищата или надолу по пътеките към морето. Така че почти всеки срещнат по това време човек е чужденец.
Поаро замислено кимна с глава. Инспектор Кроум помоли да му покажат пътя, по който се е разхождал всяка вечер сър Кармайкъл. Франклин Кларк ни изведе през верандата; мис Грей се присъедини към нас. Двамата с нея вървяхме малко зад другите.
— Трябва да е било голям удар за всички вас — казах аз.
— Изглежда толкова невероятно. Бях си легнала, когато позвъниха от полицията. Чух долу гласове и слязох да видя какво става. Девъръл и мистър Кларк тъкмо излизаха навън с фенери.
— По кое време се прибираше обикновено от разходката си сър Кармайкъл?
— Около десет без петнадесет. Влизаше си най-често през страничната врата и понякога си лягаше направо или пък отиваше в галерията при колекцията си. Ето защо, ако не бяха позвънили от полицията, сигурно нямаше да забележим до тази сутрин, че го няма.
— Трябва да е било голям удар за жена му?
— Лейди Кларк е повечето време под действието на морфиновите инжекции. Мисля, че е прекалено замаяна, за да може да разбере какво става наоколо.
Бяхме излезли през градинската врата на игрището за голф. Пресякохме го в единия край, преминахме през една ограда и излязохме на една стръмна, ветровита алея.
— Тази алея води към залива Елбъри — обясни Франклин Кларк. — Но преди две години построиха нов път, който води от главния път през Броудсендз за Елбъри, така че сега тази пътека почти не се използува.
Ние се спуснахме по алеята. Долу, където тя свършваше, една пътека водеше между къпини и папрат към морето, Изведнъж се озовахме на един потънал в зеленина хълм с изглед към морето и към един посипан с блестящи бели камъни плаж. Отвсякъде към морето се спускаха тъмнозелени дървета. Беше едно очарователно кътче — бяло, тъмнозелено и сапфиреносиньо.