Млад мъж в спортни панталони и яркосиня риза, който седеше до мистър Къст, каза:
— Отвратителна история, а?
Мистър Къст подскочи:
— O много… много…
Младият мъж забеляза, че ръцете на мистър Къст така трепереха, че едва държеше вестника.
— Човек никога не знае как е с лудите — каза младият мъж разговорчиво. — Те не винаги имат вид на ненормални. Често изглеждат като Вас или мене…
— Предполагам, че е така — каза мистър Къст.
— Това е факт. При някои войната е причина, за да откачат, и повечето от тях вече не се оправят.
— Пре… предполагам, че сте прав.
— Аз не одобрявам войната — каза младият мъж.
Съседът му се обърна към него:
— Аз не одобрявам чумата, сънната болест, глада и рака… но въпреки това те съществуват!
— Войната, може да се предотврати — каза младият мъж убедено.
Мистър Къст се разсмя и дълго време не можа да спре.
Младият мъж се разтревожи леко. „Той самият е малко побъркан“ — помисли си той. Но на глас каза:
— Извинявам се, сър. Предполагам, че и Вие сте участвували във войната.
— Да, участвувах — каза мистър Къст, — Тя ме повреди… Главата ми не е в ред оттогава. Боли ме, знаете ли. Страшно ме боли.
— О! Много съжалявам — неловко каза младият мъж.
— Понякога почти не знам какво правя…
— Така ли? Е, аз трябва да си вървя — каза младият мъж и се оттегли бързо. Той знаеше какви стават хората, когато започнат да говорят за здравето си.
Мистър Къст остана сам с вестника си. Той четеше и препрочиташе… Покрай него минаваха хора във всички посоки. Повечето от тях говореха за убийството.
— Ужасно… мислите ли, че има някаква връзка с китайците? Момичето не беше ли келнерка в китайско кафене?…
— Фактически на игрището за голф…
— Чух, че било на плажа…
— …но мила, едва вчера пихме чай в Елбъри…
— …полицията сигурно ще го хване…
— …казват, че може да го арестуват всяка минута…
— …много е вероятно той да е в Торки…
— …че другата жена, която уби онези, как им викаха…
Мистър Къст грижливо сгъна вестника си и го постави върху пейката. После стана и спокойно се запъти към града.
Покрай него минаваха момичета; момичета в бяло, розово и синьо; в летни рокли, дълги и къси панталони. Те се смееха и кикотеха. Очите им оглеждаха мъжете, покрай които минаваха.
Но нито веднъж не се спря нечий поглед дори за миг върху мистър Къст…
Той седна на една маса и си поръча чай и девонширски крем…
ГЛАВА XVII
НИЩО НОВО
С убийството на сър Кармайкъл Кларк аферата ABC стана най-важното събитие на деня.
Вестниците не пишеха за нищо друго. Съобщаваха за откриването на най-различни улики. Пишеха, че предстоят арести. Появяваха се снимки на всяко лице или място, което имаше някаква далечна връзка с убийството. Вземаха се интервюта от всеки, който би се съгласил да говори. Задаваха се въпроси дори в парламента.
Андоувърското убийство беше допълнено от още две.
В Скотланд Ярд вярваха, че най-добрият начин да се хване убиецът е, като се даде пълна гласност на въпроса. Населението на Англия се превърна в една армия от любители детективи. На страниците на „Дейли Фликър“ се появи вдъхновеното заглавие:
Разбира се, Поаро си изпати най-много от цялата тази работа. Писмата, които беше получил, бяха публикувани и факсимилирани. Него го обвиняваха за това, че не е предотвратил убийствата и същевременно го защищаваха, основавайки се на това, че всеки момент може да назове убиеца.
Репортери непрекъснато го гонеха за интервюта.
След това обикновено следваше половин колона глупости.
— Поаро — извиках аз, — моля те, повярвай ми. Никога не съм говорил такива неща.
Приятелят ми отговори добродушно:
— Знам, Хейстингс, знам. Има страшно голяма разлика между произнесената и написаната дума. Има начин, по който думите на едно изречение могат да се разместят така, че първоначалният му смисъл да се измени напълно.
— Няма да ми е приятно, ако си помислиш, че съм казал…
— Не се тревожи. Всичко това е без значение. Тези измислици дори могат да ни помогнат.
— Как?
— Eh, bien — каза Поаро намръщено. — Ако нашият луд прочете това, което „Дейли Блейг“ пише, че съм казал днес, той ще загуби цялото си уважение към мене като към противник!