Може би ви оставям с впечатлението, че нищо съществено не се е вършило във връзка с разследването. Напротив, Скотланд Ярд и полицията на много графства бяха неуморими в изясняването и на най-малките улики.
Хотелиери, собственици на квартири и пансиони — всички, намиращи се в радиуса на престъпленията — бяха подробно разпитани.
Стотиците истории на хора с богато въображение, които бяха видели „мъж със странна външност и неспокойни очи“ или забелязали „мъж със зловещо лице да се прокрадва наоколо“, бяха проверени до най-малки подробности. Нито едно съобщение, дори и най-съмнителното, не беше пренебрегнато. Влакове, автобуси, трамваи, будки; носачи, кондуктори, книжари — всичко това беше подложено на най-щателна проверка.
Много хора бяха задържани и разпитвани дотогава, докато полицията не получеше задоволителни отговори относно техните действия през въпросната нощ.
Крайният резултат не беше, съвсем нищожен. Някои изявления бяха отбелязани като евентуално ценни, но без по-нататъшни показания, те не водеха до никъде.
Докато Кроум и колегите му бяха неуморни, Поаро ми изглеждаше странно безразличен. Само спорехме от време на време:
— Но какво искаш от мене да правя, приятелю? Рутинирани разпити? Полицията ги прави по-добре от мене. Винаги искаш от мене да тичам и душа наоколо.
— Вместо което ти стоиш в къщи като… като…
— Разумен човек! Моята сила, Хейстингс, е в главата ми, а не в краката ми! През цялото време, докато ти си мислиш, че бездействувам, аз разсъждавам.
— Разсъждаваш! — извиках аз. — Сега време ли е за разсъждения?
— Да, хиляди пъти да!
— Но какво можеш да спечелиш с разсъжденията си? Ти знаеш фактите от трите убийства наизуст.
— Аз не разсъждавам върху фактите, а върху психиката на убиеца.
— Психиката на един луд!
— Точно така. И за това не мога да я разбера лесно. Когато знам какво представлява убиецът, аз ще мога да открия кой е той. И аз непрекъснато научавам нови неща за него. Какво знаехме за убиеца след андоувърското престъпление? — Почти нищо. След бексхилското? — Малко повече. А след карстънското убийство? — Още повече. Аз започвам да виждам не това, което ти би искал да видиш — очертанията на една физика, а очертанията на една психика! Един ум, който се движи и работи в определени насоки. След следващото убийство…
— Поаро!
Приятелят ми ме погледна безучастно.
— Но да, Хейстингс. Мисля, че ще последва и друго убийство. Много зависи от la chance40. Досега нашият inconnu имаше късмет. Но този път шансът може да се обърне срещу него. Във всеки случай след още едно убийство ние ще знаем още повече. Престъплението е много издайническо нещо. Колкото и да променяш методите си, твоите вкусове, навици, състоянието на ума и душата ти винаги се разкриват чрез действията ти. В тази афера има много объркващи неща (понякога дори ти се струва, че имаш работа с двама души), но скоро контурите ще се изяснят и аз ще знам.
— Кой го е извършил ли?
— Не, Хейстингс, аз няма да знам името и адреса му. Аз ще знам какъв човек е той…
— И тогава?
— Et alors je vais à la pêche.41 Изглеждах доста объркан, затова той продължи:
— Нали разбираш, Хейстингс, един виртуозен рибар знае точно каква муха да сложи на въдицата си за всеки вид риба. Така и аз ще сложа точния вид муха.
— И след това?
— След това! След това! Ти не си по-добър от надменния Кроум с неговото вечно „нима“. Eh bien, след това той ще захапе въдицата, а ние ще навиваме макарата…
— А дотогава хората ще умират наляво и надясно.
— Само трима души. А всяка седмица загиват при катастрофи около 120 души.
— Това е съвсем друго.
— Предполагам, че на тези, които умират, им е безразлично. За другите — за роднините и приятелите — да, има разлика. Но има поне едно нещо, което ме радва в този случай.
— Най-после да чуем нещо радостно!
— Inutile42 да бъдеш толкова саркастичен. Радва ме това, че сянката на подозрението не пада върху невинни хора, върху близките на убитите.
— Това не е ли по-лошо?
— Не, не, хиляди пъти не! Няма нищо по-страшно от това, да живееш в атмосфера на постоянно подозрение; да виждаш очи, които те следят и как любовта в тях се превръща в страх. Няма нищо по-страшно от това да подозираш тези, които са ти близки и скъпи… Това отравя душата. Но поне в това, че е отровил живота на невинните, не можем да обвиним ABC.
— Скоро ще започнеш и да го оправдаваш — казах аз с горчивина.
— А защо не! Той може да се мисли за напълно прав. И можем да свършим с това, че да споделим неговото гледище.