— Глупости, Поаро!
— Уви! Аз те шокирах. Първо моето бездействие, а сега моите възгледи.
Поклатих глава, без да отговоря.
— Все пак — каза Поаро след известно време — аз имам един план, който ще ти хареса, тъй като е активен, а не пасивен. Освен това ще предизвика много разговори и няма да изисква никакво мислене. Тонът му не ми хареса много.
— Какъв е гой? — попитах аз предпазливо.
— Да изтръгнем от приятелите, роднините и слугите на жертвите всичко, което те знаят.
— Подозираш ги, че крият някои неща значи?
— Не преднамерено. Но когато накараш човек да каже всичко, той, без да иска, подбира. Ако аз ти кажа сега да ми разкажеш какво си правил вчера, ти сигурно ще ми отговориш: „Станах в 9 часа, закусих половин час след това яйца с бекон и кафе, отидох в клуба си и т, н.“ Няма обаче да споменеш: „Счупих си нокътя и трябваше да го отрежа. Позвъних да ми донесат вода за бръснене. Разлях малко кафе върху покривката. Изчетках шапката си и я сложих на главата.“ Човек не може да каже всичко. Затова той избира какво да каже. Когато стане убийство, хората избират това, което те мислят, че е важно. Но много често грешат!
— А как ще стигнеш до важното?
— Както ти казах преди малко, просто чрез разговор! Чрез говорене! Като обсъждаме някои случки, човек или ден отново и отново, допълнителни подробности могат да излязат наяве.
— Какви подробности?
— Естествено, неизвестни за мене, а и много излишни покрай тях. Вече мина доста време и обикновените неща трябва да са си възвърнали предишното значение. Срещу всички логични закони е в три свързани убийства да няма нито един факт, който да хвърли светлина върху случая. Трябва да има някоя незабележителна случка, някоя обикновена забележка, които да ни насочат. Признавам, че това значи да търсиш игла в купа сено, но в сеното има игла, убеден съм в това!
Всичко това ми прозвуча крайно мъгливо и неясно.
— Нима не разбираш? Умствените ти способности са по-малки от тези на една обикновена прислужничка.
Той ми подаде едно писмо. Беше написано красиво, с наклонен ученически почерк.
„Драги господине,
Извинете, че Ви безпокоя с писмото си. Много мислих, откакто се случиха двете ужасни убийства, последвали лелиното. Изглежда че се намираме в едно и също положение. Видях във вестника снимката на младата дама — сестрата на убитото момиче от Бексхил. Осмелих се да й пиша и да й съобщя, че отивам в Лондон да си търся работа, и я попитах дали мога да постъпя при нея или при майка й, тъй като две глави могат да измислят нещо по-умно от една, и че няма да искам голяма заплата, а само да открием кой е този изверг; може би, ако си разкажем всичко, което знаем, нещо ще излезе наяве.
Младата дама ми отговори много мило и ми писа, че тя работи в някаква кантора и живее в общежитие, но ми предложи да пиша на Вас и каза, че и тя мисли като мене. Каза, че нещастието ни е общо и че трябва да се поддържаме един други в бедата. Така че, сър, пиша Ви, за да Ви съобщя, че пристигам в Лондон, и да Ви дам адреса си.
Надявам се, че не съм Ви обезпокоила.
С уважение
— Мери Драуър — каза Поаро — е много интелигентно момиче.
Той взе друго писмо.
— Прочети това.
Беше от Франклин Кларк и в него се казваше, че той пристига в Лондон и, ако е удобно, ще намине към Поаро на следващия ден.
— Не се отчайвай, mon ami — каза Поаро. — Вече започваме да действуваме.
ГЛАВА XVIII
ПОАРО ПРОИЗНАСЯ РЕЧ
Франклин Кларк пристигна в 3 часа на следващия ден и пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.
— Мосю Поаро — каза той, — аз не съм доволен.
— Така ли, мистър Кларк?
— Не се съмнявам, че Кроум е много способен офицер, но той ме дразни. Този негов маниер като че ли знае всичко! Аз намекнах някои неща на Вашия приятел Хейстингс, когато той беше в Карстън, но трябваше да уреждам работите на брат си и не можах да се освободя по-рано. Искам да кажа, мосю Поаро, че не бива да се бавим…
— Точно това, което Хейстингс винаги казва.
— …а да вървим право напред. Трябва да бъдем готови за следващото убийство.
— Значи Вие мислите, че ще има още убийства?
— А Вие не мислите ли?
— Разбира се.
— Много добре тогава. Аз искам да организираме нещо.
— Изкажете по-точно мисълта си.
— Предлагам, мосю Поаро, един вид специален отряд под Вашата команда и който да бъде съставен от приятелите и роднините па убитите.
— Une bonne idée.43
— Радвам се, че одобрявате. Чувствувам, че с общи усилия можем да постигнем нещо. Освен това, когато дойде следващото предупреждение и отидем на мястото, не твърдя със сигурност, но един от нас може да познае някого, който да е бил близо до мястото на едно от предишните убийства.