Рано или късно от общуването ви един с друг нещо ще се изясни и ще придобие такова значение, за което сега не можем и да сънуваме. Това е като игра на кубчета с картинки — всеки един от вас може да притежава картинка, на пръв поглед без значение, но която, сложена на мястото си, ще покаже част от цялата картина.
— Думи — каза Мегън Бърнард.
— А? — Поаро я погледна въпросително.
— Това, което Вие казахте, са само думи без значение.
Тя говореше с тази нейна напрегната съсредоточеност, която аз вече свързвах с нейната личност.
— Думите, мадмоазел, са външната обвивка на мислите.
— Аз мисля, че това, което каза мосю Поаро, е разумно — каза Мери Драуър. — Наистина така мисля, мис. Често човек вижда по-ясно нещата, когато ги изказва. Понякога се оформят мисли, без човек да е осъзнал това. Разговорите, по един или друг начин, водят до много неща.
— Ако поговорката, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре, е вярна, тогава ние се нуждаем точно от обратното — каза Франклин Кларк.
— Какво ще кажете Вие, мистър Фрейзър?
— Съмнявам се в практическото приложение на това, което казахте, мосю Поаро.
— А Вие какво мислите, Тора? — попита Кларк.
— Мисля, че обсъждането на нещата винаги е резултатно.
— Да предположим, че всеки един от вас си спомни времето непосредствено преди убийството. Може би ще започнете Вие, мистър Кларк?
— Момент, да си припомня. Сутринта на деня, в който убиха Kap, аз излязох с лодка в морето. Хванах осем скумрии. Беше много приятно в залива. Обядвах в къщи. Спомням си, че беше задушено овнешко с картофи. Спах в плетената люлка. После пих чай. Написах няколко писма, но изтървах пощата и отидох в Пейнтън, за да ги пусна оттам. След това вечерях и — не се срамувам да кажа — препрочетох една книга от Незбит, която много обичах като малък. След това иззвъня телефонът…
— Достатъчно. Сега помислете, мистър Кларк, не срещнахте ли някого сутринта по пътя за морето?
— Много хора.
— Можете ли да си спомните нещо за тях?
— В момента абсолютно нищо.
— Сигурен ли сте?
— Е… спомням си една изключително дебела жена. Беше облечена в раирана копринена рокля, чудя се защо, и държеше две деца за ръцете… двама млади мъже с един фокстериер, които му хвърляха различни предмети и го караха да им ги носи… а, да, едно момиче със златистожълта коса, което се къпеше и пищеше… интересно как нещата прииждат в паметта… като при проявяване на снимка…
— Вие сте добър източник. Сега, по-късно през деня — градината, отиването до пощата…
— Градинарят поливаше… Отиването до пощата? За малко не сгазих един велосипедист — глупава жена, която се разправяше с някакъв приятел. Боя се, че това е всичко.
Поаро се обърна към Тора Грей.
— А Вие, мис Грей?
Тора отговори с ясния си, категоричен глас:
— Сър Кармайкъл и аз се занимавахме с кореспонденцията сутринта… давах нареждания на прислужницата. Следобед писах писма и бродирах. Трудно ми е да си спомня всичко. Беше един съвсем обикновен ден. Легнах си рано.
За мое учудване Поаро не й зададе други въпроси.
— Мис Бърнард, можете ли да си спомните кога видяхте сестра си за последен път?
— Беше около две седмици преди смъртта й. Бях си отишла за събота и неделя. Времето беше хубаво. Отидохме на плувния басейн в Хастингс.
— За какво си говорехте повечето време?
— Посъветвах я някои неща — отговори Мегън.
— И какво още? Тя за какво говореше? Момичето набърчи лице, напрягайки паметта си.
— Говореше, че не й стигат парите… за някаква шапка и две-три летни рокли, които току-що си беше купила. И малко за Дон… Също каза, че не обичала Мили Хайли — момичето от кафенето… И се смяхме на Мериън — притежателката на кафенето… Друго не си спомням.
— Тя не спомена ли някой мъж, простете ми, мистър Фрейзър, с когото да има среща?
— Тя не говореше с мене такива неща — каза Мегън сухо.
Поаро се обърна към червенокосия млад мъж с четвъртита брадичка.