— Мистър Фрейзър, искам да си припомните миналото. Вие казахте, че през фаталната вечер сте отишли пред кафенето. Първоначалното Ви намерение е било да чакате и наблюдавате кога ще излезе Бети Бърнард. Можете ли да си спомните дали сте забелязали някого, докато чакахте там?
— Много хора минаваха. Не мога да си спомня никого.
— Извинете, но опитвате ли се изобщо? Колкото и да е било заето съзнанието Ви, очите автоматично забелязват, несъзнателно, но точно…
Младият мъж повтори упорито:
— Не си спомням никого.
Поаро въздъхна и се обърна към Мери Драуър.
— Предполагам, че си пишехте с леля си?
— О, да, сър.
— Кога получихте последното писмо? Мери помисли малко.
— Два дена преди убийството, сър.
— Какво пишеше?
— Пишеше, че старият дявол пак се навъртал наоколо и че му завъртяла един по ухото, извинете за израза, сър, че ме очаква в сряда (това е почивният ми ден) и че ще отидем на кино. Щеше да бъде рожденият ми ден тогава, сър.
Нещо, може би мисълта за малкото тържество, предизвика сълзи в очите на Мери. Но тя ги преглътна, а след това се извини за слабостта си.
— Трябва да ми простите, сър. Не искам да съм глупава — от сълзите полза няма. Просто мисълта за нас двете, очакващи нашия празник… Това някак си ме разстрои, сър.
— Много добре разбирам какво чувствувате — каза Франклин Кларк. — Човек винаги се трогва от малките неща, особено от неща като почерпка или подарък, от нещо мило и непринудено. Спомням си, веднъж видях една прегазена жена. Тя току-що си беше купила нови обувки. Видях я там простряна, до нея разкъсания пакет, от който се подаваха малките, нелепи чехли с висок ток. Това ме потресе — изглеждаше толкова трогателно.
Мегън каза с неочаквана разгорещеност:
— Това е вярно, ужасно вярно. Същото нещо се случи и след Бетината смърт. Мама й беше купила някакви чорапи — същия ден, когато се случи. Горката мама беше така разстроена. Намерих я да плаче над тях. Непрекъснато повтаряше: „Купих ги за Бети, купих ги за Бети, а тя дори не ги видя.“
Нейният глас също потрепера. Тя се наведе напред и погледна Франклин Кларк право в очите. Помежду им се породи някаква внезапна симпатия, нещастието ги сближи.
— Знам — каза той. — Точно знам какво е. Тези неща е най-мъчително да се помнят.
Доналд Фрейзър се размърда неловко. Тора Грей промени темата.
— Няма ли да направим някакъв план за по-нататък? — попита тя.
— Разбира се — Франклин Кларк се върна към нормалното си държание. — Мисля, че когато дойде моментът, че, когато пристигне четвъртото писмо, ние трябва да обединим силите си. А дотогава по всяка вероятност всеки трябва да действува индивидуално. Не знам дали мосю Поаро има да допълни нещо.
— Мога да дам някои предложения — каза Поаро.
— Много добре. Аз ще ги запиша. — Той извади едно тефтерче. — Продължавайте, мосю Поаро. Първо…?
— Смятам, че не е изключено келнерката Мили Хайли да знае нещо.
— Първо — Мили Хайли. — Записа Франклин Кларк.
— Предлагам два начина да се подходи към нея. Вие, мис Бърнард, можете да опитате това, което аз наричам „груб подход“.
— Намирате, че това е повече в моя стил? — каза Мегън сухо.
— Предизвиквате кавга с момичето — казвате, че Ви е известно, че тя никога не е обичала сестра Ви и че Бети Ви е разказала всичко за нея. Ако сметката ми излезе вярна, това ще предизвика поток от контраобвинения. Тя ще Ви каже всичко, което мисли за сестра Ви! И може да научите някоя важна подробност.
— А вторият начин?
— Мога ли да предложа, мистър Фрейзър, Вие да покажете интерес към момичето?
— Необходимо ли е това?
— Не, не е необходимо. Това е само един възможен за разследване път.
— Може ли да опитам аз? — попита Франклин. — Аз имам… ъ… доста голям опит, мосю Поаро. Нека да видим какво мога да постигна.
— Ти си имаш друга работа — каза Тора Грей остро.
Лицето на Франклин леко помръкна.
— Да — каза той, — имам.
— Tout de même48, не мисля, че можете да свършите голяма работа там сега — каза Поаро. — Мадмоазел Грей е много подходяща…
Тора Грей го прекъсна:
— Виждате ли, мосю Поаро, аз напуснах Девон завинаги.
— А? Не можах да разбера.
— Мис Грей, беше много любезно от нейна страна, остана, за да ми помогне да оправя работите — каза Франклин. — Но, разбира се, тя предпочита служба в Лондон.
Поаро отправи проницателен поглед от единия към другия.
— Как е лейди Кларк? — Попита той.
Аз се любувах на слабата червенина по лицето на Тора Грей и за малко не изтървах отговора на Кларк.
— Доста зле. Между другото, мосю Поаро, мисля си, дали ще можете да прескочите до Девон да я посетите? Преди да тръгна, тя изказа желание да Ви види. Понякога тя не може да приема хора по няколко дена, но ако рискувате, естествено, на мои разноски…