— Поаро! — изревах аз. — Казвам ти веднъж завинаги, че не искам да имам нищо общо с идиотските изобретения на глупавия ти фризьор! Какво толкова й има на косата ми?
— Ама не, абсолютно нищо.
— Говориш като че ли съм почнал да оплешивявам.
— Моля ти се, дума да не става.
— Естествено, от големите летни горещини а Америка косата ми малко пооредя. Но на връщане ще си взема някой ефикасен препарат против косопад.
— Точно така.
— В края на краищата, какво му влиза в работата на Джап. Винаги е бил нетактичен и при това без никакво чувство за хумор. От този тип хора, които се смеят, когато някой дръпне стола на сядащ човек.
— Доста хора биха се смели на това.
— Много глупаво.
— От гледна точка на сядащия човек — да.
— Е — казах аз, като се посъвзех. (Признавам, че съм чувствителен на тема коса.) — Съжалявам, че анонимното писмо не ни доведе до нищо.
— Този път наистина сбърках. Стори ми се, че има нещо особено в това писмо. А то излезе една глупост. Боже мой, ставам стар и подозрителен, като някое старо куче, което лае без причина.
— Ако ще работим заедно, трябва да се поровим из „каймака“ за друго убийство — казах аз през смях.
— Спомняш ли си какво каза завчера? Ако човек можеше да си поръчва престъпления, както може да си поръчва обяд, ти какво би си избрал?
Аз веднага му влязох в тон.
— Момент да помисля. Нека хвърлим поглед върху менюто. Кражба? Или може би фалшификация. Не, не ми харесва. Прекалено вегетарианско. Трябва да е убийство, кърваво убийство, с гарнитура, естествено.
— Разбира се. L’hors d’oeuvres10.
— А кой ще бъде жертвата? Мъж или жена? По-добре мъж. Някоя важна личност. Американски милионер, някой министър-председател или пък собственик на вестник. А сега да видим мястото на убийството. Какво ще кажеш за добрата стара библиотека? Като че ли най-подхожда за атмосферата. Що се отнася до оръжието, може да бъде някоя причудливо извита кама или тъп инструмент от типа на издялано от камък божество.
Поаро въздъхна.
— А може и отрова — казах аз. — Но това звучи твърде професионално. Или револверен изстрел, прорязващ нощта. Тогава трябва да има и едно-две красиви момичета.
— Кестеняви — промърмори приятелят ми.
— Старата ти шега. Едно от момичетата, естествено, ще бъде несправедливо заподозряно, а трябва да има и някакво недоразумение между нея и младия мъж. Освен това ще има и други заподозрени: възрастна жена, тъмен, опасен тип, някой приятел или съперник на убития, мълчалива секретарка, незабележителна личност, някой добряк с безцеремонни обноски, двойка уволнени слуги или горски пазачи или нещо от тоя род и един глупав детектив от типа на Джап и… това е всичко.
— Значи това е твоята представа за пикантно убийство?
— Виждам, че не си съгласен. Поаро ме погледна тъжно.
— Ти направи отлично резюме на почти всички детективски романи, които са написани досега.
— Добре — казах аз. — А какво би поръчал ти?
Поаро затвори очи и се облегна назад в креслото си. Гласът му стана мъркащ като на стар котарак.
— Съвсем обикновено убийство, без усложнения. Убийство в тих домашен кръг, безстрастно и интимно.
— Как може едно убийство да бъде интимно.
— Представи си — промълви Поаро — едно общество от пет души. Четиримата играят бридж, а петият седи в едно кресло до камината. На края на вечерта намират, че човекът до камината е мъртъв. Убил го е единият от четиримата, докато е бил мор, а другите трима, увлечени в разиграването, не са забелязали нищо. Ето едно интересно убийство. Кой от четиримата е бил убиецът?
— Не виждам нищо заинтригуващо в това! — казах аз.
Поаро ме погледна с упрек.
— Не, разбира се! Като няма причудливо извити ками и изнудване, не е интересно. Също и без скъпоценен камък, който да е откраднатото ако от статуя на бог или неразгадаеми ориенталски отрови. Ти имаш мелодраматична душа, Хейстингс. На тебе би ти харесало не едно, а цяла поредица от убийства.
— Признавам — казах аз, — второ убийство в книгата често освежава нещата. Ако убийството стане още в първата глава и човек трябва да проследи алибито на всеки герой поотделно чак до предпоследната страница, става малко скучно.
Телефонът иззвъня и Поаро стана да се обади.
— Ало — каза той. — Ало! Да, на телефона е Еркюл Поаро.
Той слуша известно време, после лицето му се измени.
Репликите му бяха кратки и несвързани.
— Mais oui11…