— Извинете за въпроса, но бяха ли те силно привързани един към друг?
— О, да, те бяха много щастливо семейство. Той, горкият, много се тревожеше за нея. А за един лекар, какъвто беше той, е много по-тежко, нали разбирате. Те не могат да се залъгват с празни надежди. В началото тази мисъл просто го гнетеше.
— В началото? А по-късно?
— Човек свиква с всичко. А освен това сър Кармайкъл си имаше своята колекция. Хобито е голямо утешение за един мъж. Той често ходеше по разпродажби, а освен това двамата с мис Грей бяха заети с пренареждането и систематизирането на галерията по някакъв нов начин.
— Ах, да, мис Грей. Тя напусна, нали?
— Да, аз лично много съжалявам за това, но понякога жените си втълпяват някои неща, когато не са добре със здравето, и е безполезно да се спори е тях. По-добре е човек веднага да отстъпи. Мис Грей се показа много разумна.
— Лейди Кларк винаги ли я е мразела?
— Не, не я мразеше. Дори, струва ми се, в началото тя доста я харесваше. Но да не ви задържам повече на клюки. Пациентката ми сигурно недоумява какво става с нас.
Тя ни поведе по стълбата към една стая на първия етаж. Това, което преди е било спалня, сега беше превърнато в приятна всекидневна стая. Лейди Кларк седеше в едно голямо кресло до прозореца. Беше болезнено слаба, лицето й носеше сивия, измъчен отпечатък на разкъсваща болка. Погледът й беше блуждаещ и замъглен и аз забелязах, че зениците й бяха като две малки точици.
— Това е мосю Поаро, когото искахте да видите — каза сестра Капстик с нейния висок жизнерадостен глас.
— О, да, мосю Поаро — каза лейди Кларк разсеяно.
Тя протегна ръка.
— Моят приятел капитан Хейстингс, лейди Кларк.
Последвахме неопределения й жест и седнахме. Настъпи тишина. Имахме чувството, че лейди Кларк се унесе в дрямка. Но след малко с леко усилие тя дойде на себе си.
— Беше относно Kap, нали? Относно смъртта му. О, да!
Тя въздъхна и поклати глава, но по същия разсеян начин.
— Не сме предполагали, че така може да се случи… Бях толкова сигурна, че аз първа ще си отида… — За известно време тя потъна в размисъл. — Kap беше много здрав, просто необикновено за възрастта си. Никога не боледуваше. Беше почти на шестдесет, а изглеждаше петдесетгодишен… Да, беше много здрав…
Тя отново се унесе в своя полусън. Поаро, който беше добре запознат с действието на някои наркотици, и как създават впечатлението, че времето е безкрайно, не каза нищо.
Внезапно лейди Кларк каза:
— Да, много мило, че дойдохте. Аз казах на Франклин. Той обеща, че няма да забрави да Ви предаде. Надявам се, че Франклин няма да сглупи… Той толкова лесно се хваща на въдицата, макар че е обходил цял свят. Такива са мъжете… Те цял живот си остават момчета… Особено Франклин.
— Той е импулсивна натура — каза Поаро.
— Да, да… и голям кавалер. Мъжете са толкова глупави в това отношение. Дори Kap… — гласът й замря. Тя поклати нервно глава.
— Всичко е така замъглено… Човешкото тяло е голяма досада, мосю Поаро, особено когато надделее над духа. Човек престава да възприема околния свят: нищо друго не го интересува, освен дали болката ще заглъхне.
— Знам, лейди Кларк. Това е една от трагедиите на този живот.
— Болката е притъпила до голяма степен способностите ми. Дори не мога да си спомня какво исках да ви кажа.
— Нещо във връзка със смъртта на съпруга Ви?
— Смъртта на Kap? Да, може би… Той е луд, горкият — убиеца имам предвид. Всичко това е от шума и динамиката на нашето време — хората не издържат. Винаги съм съжалявала лудите, сигурно чувствуват главите си много особено. Освен това да бъдеш постоянно затворен, трябва да е ужасно. Но какво друго може да се направи? Те убиват хора… — Тя поклати глава, опечалена от тази мисъл. — Още ли не сте го хванали?
— Не, не сме още.
— Той сигурно се е навъртал наблизо него ден.
— Наоколо е имало толкова много непознати, лейди Кларк. Сега е летният сезон.
— Да, аз забравих… Но те ходят по плажовете, не идват насам към нас.
— Никакъв чужденец не е идвал към къщата него ден.
— Кой каза? — неочаквано живо попита лейди Кларк.
Поаро я погледна изненадано.
— Слугите — каза той — и мис Грей.
Лейди Кларк каза натъртено:
— Онова момиче лъже!
Подскочих от изненада. Поаро ме стрелна с поглед.
Лейди Кларк продължи. Този път тя говореше трескаво:
— Аз не я харесвах, никога не съм я харесвала. Kap много я ценеше. Често казваше, че е сираче и сама на този свят. Какво толкова лошо има в това да си сираче? Понякога това е направо божа благословия. Виж, ако баща Ви е нехранимайко, а майка Ви пияница, тогава има от какво да се оплаквате. Казваше, че е храбро и способно момиче. Че работеше добре — така е. Но какво общо има тук храбростта?