— Разбираш ли, Хейстингс, при обикновени обстоятелства тези три драми никога не биха имали нещо общо. Те биха се развивали всяка поотделно, без да си повлияят една на друга. Случайностите и комбинациите в този живот винаги са ме привличали.
— А ето и Падингтън — беше единственото, което можах да отговоря.
Беше крайно време да му покажа нелепостта на неговите разсъждения.
При пристигането ни в Уайтхевън Меншънс ни съобщиха, че един човек очаква Поаро.
Предположих, че е Франклин или Джап, но за голямо мое учудване се оказа, че е Доналд Фрейзър.
Той беше много смутен и неясното му произношение си личеше повече от всякога.
Поаро не го притесняваше да пристъпи веднага към целта на посещението си, а вместо това ни покани на вино и сандвичи. Докато ни сервират, той взе разговора в свои ръце, разказваше къде сме били и говореше със съчувствие за болната жена.
Чак когато привършихме сандвичите и изпихме виното, той даде на разговора по-интимна насока.
— От Бексхил ли идвате, мистър Фрейзър?
— Да.
— Успяхте ли с Мили Хайли?
— Мили Хайли ли? Мили Хайли? — Фрейзър учудено повтори името. — А, онова момиче. Не, още нищо не съм направил. Аз…
Той млъкна и започна да чупи нервно ръце.
— Не знам защо дойдох при Вас — неочаквано каза той.
— Аз знам — каза Поаро.
— Не е възможно. Откъде можете да знаете?
— Дошли сте, защото има нещо, което трябва да споделите с някого. Вие сте прав. Аз съм най-подходящият човек. Говорете.
Самоувереното държание на Поаро оказа своето въздействие. Фрейзър го погледна със странен израз на благодарност и послушание.
— Така ли мислите?
— Parbleu, сигурен съм в това.
— Мосю Поаро, разбирате ли нещо от сънища?
Това беше последното нещо, което очаквах да чуя.
Поаро обаче не изглеждаше ни най-малко учуден.
— Разбирам — отговори той. — Вие сте сънували…
— Да. Сигурно ще кажете, че е напълно естествено да… да сънувам за това. Но не беше обикновен сън.
— Да?
— Сънувам го три нощи подред, сър… Струва ми се, че полудявам.
— Разкажете ми.
Лицето на Фрейзър беше посивяло. Очите му изскачаха от орбитите. Той действително приличаше на луд.
— Винаги е едно и също. Аз съм на плажа. Търся Бети. Тя се е загубила, само загубила, нали разбирате? Трябва да я намеря. Трябва да й дам колана. Аз го държа в ръката си. И тогава…
— Да?
— Сънят се променя. Аз не я търся повече. Тя е пред мене, седи на пясъка. Тя не вижда, че се приближавам. И… о, не мога…
— Продължавайте.
Гласът на Поаро беше неумолим и повелителен.
— Аз се приближавам откъм гърба й. Тя не ме чува. Аз увивам колана около шията й и дърпам, дърпам…
Агонията в гласа му беше страшна. Аз стиснах облегалката на креслото. Беше прекалено реално…
— Тя се задушава… тя е мъртва. Аз съм я удушил и когато главата й се отмята назад, аз виждам лицето й. И това е Мегън, не Бети.
Той се облегна назад побледнял и разтреперан. Поаро наля още една чаша вино и му я подаде.
— Какво значи това, мосю Поаро? Защо ме преследва всяка нощ? Всяка нощ…
— Изпийте виното — заповяда Поаро.
Младият мъж се подчини, после попита с по-спокоен глас:
— Какво значи това? Аз… аз не съм я убил, нали?
Не чух какво каза Поаро, защото в този момент почука пощальонът и автоматично излязох от стаята.
Това, което извадих от кутията, изпари целия ми интерес към необикновените откровения на Доналд Фрейзър.
Изтичах веднага обратно в стаята.
— Поаро — извиках аз, — пристигна! Четвъртото писмо!
Той скочи, грабна го от ръката ми, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори. После го сложи върху масата.
Тримата започнахме да го четем едновременно.
„Все още никакъв успех? Позор! Какво правите и Вие, и полицията? Е, кажете, не е ли весело? А сега къде?
Бедни мистър Поаро. Много ми е мъчно за Вас.
Ако не успееш веднъж, опитай пак.
Все още ни чака дълъг път.
Типерари? Не, това ще дойде по-късно, когато стигнем до буквата «Т».
Следващият малък инцидент ще стане в Донкастър на 11-и септември. Довиждане.
ГЛАВА XXI
ОПИСАНИЕТО НА ЕДИН УБИЕЦ
Именно в него момент, струва ми се това, което Поаро наричаше „човешки елемент“, започна да избледнява отново. Сякаш съзнанието, неспособно да издържа повече ужаса на разказа на Фрейзър, отново се върна към първоначалната ни цел.