— Но ние не знаем нищо за него — въздъхна Тора Грей безпомощно.
— Не, не, мадмоазел. Това не е вярно. Всеки от нас знае нещо за него — само да знаехме какво е това. Аз съм убеден, че знанието е в нас, но трябва да го осъзнаем.
Кларк поклати глава.
— Не знаем нищо — дали е стар или млад, рус или черен. Никой от нас не го е виждал и не е говорил с него. Ние предъвкахме всичко, което знаем, вече неведнъж.
— Не всичко. Например мис Грей ни каза, че не е видяла, нито говорила с непознат човек в деня, в който сър Кармайкъл Кларк беше убит.
Тора Грей кимна.
— Това е така.
— Така ли? Лейди Кларк ни каза, мадмоазел, че от нейния прозорец Ви е видяла да стоите на прага и да разговаряте с някакъв мъж.
— Видяла е мене да говоря с непознат мъж? — Момичето изглеждаше искрено учудено. Този чист, прям поглед не можеше да не бъде искрен. Тя поклати глава. — Лейди Кларк трябва да е сбъркала. Аз не съм… о!
Възклицанието дойде внезапно; то просто се изтръгна от нея. Вълна от руменина заля лицето й.
— Сега си спомням. Колко глупаво от моя страна! Съвсем го бях забравила! Но това не е важно. Просто един от тези, които ходят по къщите да продават чорапи, знаете ги — разни демобилизирани. Много са натрапчиви. Трябваше да се отърва от него. Тъкмо минавах през хола, когато го видях да се приближава към вратата. Той ме заприказва, без да позвъни, но беше съвсем безобиден човек. Сигурно затова го бях забравила.
Поаро се люлееше напред-назад с ръце върху главата си. Той си говореше така ожесточено, че всички го зяпахме, без да посмеем да се обадим.
— Чорапи — мърмореше той, — чорапи… чорапи… sa vient57… чорапи… чорапи… това е претекстът… да, преди три месеца… и онзи ден… и сега. Bon Dieu58, открих!
Той се изправи в креслото си и впери в мене победоносен поглед.
— Спомняш ли си, Хейстингс? Андоувър. Магазина. Ние се качваме горе. Спалнята. На един стол. Чифт нови копринени чорапи. Сега знам кое привлече вниманието ми преди два дена. Вие, мадмоазел — той се обърна към Мегън, — говорехте за майка си как тя плакала, понеже била купила за сестра Ви нови чорапи същия ден, когато я убиха.
Той изгледа всички ни.
— Разбирате ли? Това е един и същ претекст, повторен три пъти. Не може да бъде съвпадение. Когато заговори мадмоазел, аз имах чувството, че това, което каза, има връзка с нещо друго. Сега знам с какво — думите на мисис Фаулър, съседката на мисис Ашър, относно разни хора, които продават разни неща, и тя спомена чорапи. Кажете ми, мадмоазел, вярно ли е, че майка Ви е купила тези чорапи не от магазин, а от някой, който е дошъл пред вратата ви?
— Да, да, така беше. Сега си спомням. Тя спомена нещо, за тези нещастници, които обикалят и се опитват да пробутат някоя и друга стока, и за това, че ги съжалява.
— Но каква връзка има това с убийствата? — извика Франклин. — Това, че е идвал човек и продавал чорапи, не доказва нищо.
— Казвам ви, приятели, че не може да бъде съвпадение. Три престъпления и всеки път един човек продава чорапи и разузнава обстановката.
Той рязко се обърна към Тора.
— A vous la parole!59 Опишете този човек.
Тя го погледна с празен поглед.
— Не мога… не си спомням… Имаше очила, струва ми се,… и овехтяло сако…
— Mieux que ça, mademoiselle.60
— Беше прегърбен… Не знам. Почти не го погледнах. Не беше от този тип хора, които правят впечатление.
Поаро каза натъртено:
— Права сте, мадмоазел. Цялата тайна на убийствата се крие във Вашето описание на убиеца, защото без съмнение той е бил убиецът. „Той не е от този тип хора, които правят впечатление.“ Да, няма съмнение… Вие описахте убиеца!
ГЛАВА XXII
(НЕ ЛИЧНО ОТ КАПИТАН ХЕИСТИНГС)
Мистър Александър Бонапарт Къст седеше неподвижен. Закуската му стоеше пред него студена и недокосната. Върху чайника беше подпрян един вестник, който мистър Къст четеше с жаден интерес.
Изведнъж той скочи, разходи се напред-назад из стаята и отново се отпусна в едно кресло до прозореца. С приглушен стон той се хвана за главата.
Той не чу кога вратата се отвори и на прага застана хазяйката му — мисис Марбъри.
— Мислех си, мистър Къст, дали ще искате един хубав… я, какво има? Не сте ли добре?
Мистър Къст вдигна глава.
— Нищо, няма ми нищо, мисис Марбъри. Не се чувствувам добре тази сутрин.
Мисис Марбъри хвърли проницателен поглед към подноса със закуската.
— Виждам. Дори не сте се докоснали до яденето. Пак ли главата?
— Не, тоест да… Чувствувам се малко не на себе си.
— О, искрено съжалявам. В такъв случай днес сигурно няма да излизате?