Мистър Къст рязко се изправи.
— Не, не. Трябва да отида. Работата е важна, много важна.
Ръцете му трепереха. Като го видя така възбуден, мисис Марбъри се опита да го успокои.
— Е, щом трябва, трябва. Далече ли отивате този път?
— Не, отивам в… — той се запъна — в Челтенхъм.
Имаше нещо толкова особено в начина, по който произнесе думата, че мисис Марбъри го погледна учудено.
— Челтенхъм е приятно място — каза тя разговорчиво. — Веднъж отидох там от Бристол. Магазините са толкова хубави.
— Да, предполагам, че е така.
Мисис Марбъри се наведе вдървено (тя въобще трудно се навеждаше), за да вдигне смачкания вестник от пода.
— Напоследък не пишат за нищо друго освен за тази афера с убийствата — каза тя, хвърляйки поглед върху заглавията, преди да го остави на масата. — Направо ме побиват тръпки от тази работа. Аз не го чета. Сякаш отново слушам за Джак Великолепния.
Устните на мистър Къст се помръднаха, но никакъв звук не излезе от тях.
— Донкастър — там е намислил да извърши следващото убийство — каза мисис Марбъри. — И то утре! Човек настръхва при тази мисъл. Ако живеех в Донкастър и името ми започваше с Д, щях на всяка цена да замина с първия влак. Не бих рискувала нито за миг. Какво казахте, мистър Къст?
— Нищо, мисис Марбъри, нищо.
— Без съмнение той мисли, че най-добра възможност ще му се отдаде на конните състезания. Казват, че ще докарат там стотици полицаи и… Но, мистър Къст, Вие наистина изглеждате зле. По-добре глътнете нещо. Действително не би трябвало да пътувате днес.
Мистър Къст се опомни.
— Трябва, мисис Марбъри. Винаги съм изпълнявал точно ангажиментите си. Трябва да се оправдава доверието на хората. След като си се нагърбил с нещо, изпълнявай докрай. Това е единственият начин да успееш з бизнеса.
— Но при положение, че сте болен?
— Не съм болен, мисис Марбъри. Просто малко съм разтревожен за… някои лични въпроси. Лошо спах. Наистина нищо ми няма.
Това беше казано така твърдо, че на мисис Марбъри не й остана нищо друго, освен да прибере закуската и да напусне неохотно стаята.
Мистър Къст измъкна изпод кревата един куфар и започна да си стяга багажа. Пижама, тоалетни принадлежности, чиста риза, кожени чехли. После отключи бюфета и прехвърли от лавицата в куфара десетина плоски картонени кутии с размери приблизително десет на седем инча. Гой хвърли поглед върху железопътния справочник на масата и излезе от стаята с куфара в ръка. В хола се спря, за да си сложи шапката и палтото. Докато вършеше това, той така дълбоко въздъхна, че момичето, което излезе от една странична врата, озадачено го погледна.
— Какво има, мистър Къст?
— Нищо, мис Лили.
— Така дълбоко въздъхнахте!
Мистър Къст попита внезапно:
— Вярвате ли в предчувствия, мис Лили?
— Не знам, не мога да Ви кажа. Естествено, има дни, когато ти се струва, всичко върви наопаки, и дни, когато чувствуваш, че всичко е наред.
— Така е — каза мистър Къст.
Той отново въздъхна.
— Е, довиждане, мис Лили. Вие бяхте така мила към мене.
— Е, не си вземайте довиждане, като че ли си отивате завинаги — засмя се Лили.
— Не, не, разбира се, че не.
— Ще се видим отново в петък — смееше се момичето. — Къде отивате този път? Пак ли по крайбрежието?
— Не, не… ъ… Челтенхъм.
— Това също е добре, но не колкото Торки. Сигурно е било чудесно там. Догодина искам да прекарам там ваканцията си. Между впрочем трябва да сте били доста близо до мястото, където е станало ABC убийството. Станало е, докато сте били там, нали?
— Е, да. Но Карстън е на шест-седем мили от Торки.
— Все пак трябва да е било много интересно! Нищо чудно да сте минали покрай убиеца! Може да сте били съвсем близо до него.
— Да, разбира се, възможно е — каза мистър Къст с такава изкривена и ужасна усмивка, че дори Лили Марбъри я забеляза.
— О, мистър Къст, Вие не изглеждате добре.
— О, добре съм, много съм добре. Довиждане мис Марбъри.
Той несръчно вдигна шапката си, вдигна куфара и направо излетя от стаята.
— Смешен човек — каза Лили Марбъри снизходително. — Като че ли е малко смахнат.
Инспектор Кроум каза на подчинения си:
— Изгответе ми списък на всички фирми, произвеждащи чорапи, и ми го пратете. Искам и списък на всичките им агенти — нали знаете, тези, които продават на комисионна и ходят по къщите.
— Във връзка със случая ABC ли, сър?
— Да. Една от идеите на мистър Еркюл Поаро — тонът на инспектора беше презрителен. — По всяка вероятност това е празна работа, но не бива да пренебрегваме и най-малкия шанс.
— Така е, сър. На времето си мистър Поаро може да е вършил добра работа, но сега ми се вижда малко изкуфял.