— Той е шарлатанин — каза инспектор Кроум. — Вечно позира. Някои хора се хващат, но не и аз. А сега да си поговорим за приготовленията в Донкастър…
Том Хартигън каза на Лили Марбъри:
— Видях вашия ветеран тази сутрин.
— Кой? Мистър Къст ли?
— Да, Къст. На Юстънската гара. Изглеждаше като мокра кокошка, както винаги. Имам чувството, че не е много наред. Някой би трябвало да се грижи за него. Първо си изтърва вестника, после билета. Аз го вдигнах и му го подадох, а на него и през ум не му беше минало, че го е загубил. Поблагодари ми с неспокоен глас, но не мисля, че ме позна.
— Е — каза Лили, — той само те е виждал в коридора, и то не много често.
Те направиха един кръг по дансинга.
— Танцуваш великолепно — каза Том.
— Продължавай — каза Лили и се притисна по-плътно до него.
Те направиха още един кръг.
— Юстън ли каза или Падингтън? — рязко попита Лили. — Имам предвид, където си видял стария Къст.
— Юстън.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?
— Странно. Мислех, че за Челтенхъм се отива от Падингтънската гара.
— Така е, но старият Къст не отиваше в Челтенхъм, а в Донкастър.
— Не е вярно, в Челтенхъм.
— В Донкастър, моето момиче. В края на краищата аз му вдигнах билета.
— Да, но той ми каза, че отива в Челтенхъм. Сигурна съм в това.
— О, не си разбрала добре. Убеден съм, че отиваше в Донкастър. Върви им на някои хора. Аз съм заложил на коня Файрфлай и бих искал да го видя как бяга.
— Не мисля, че мистър Къст ходи на конни състезания, не е този тип. О, Том, надявам се, че няма да го убият. Нали в Донкастър ще става ABC убийството.
— Нищо няма да му се случаи на Къст. Името му не започва с Д.
— Можеха да го убият миналия път. Той беше в Торки, близо до Карстън, когато стана последното убийство.
— Така ли? Какво съвпадение, нали?
Той се засмя.
— Да не е бил в Бексхил предишния път?
Лили смръщи вежди.
— Нямаше го тогава… Да, спомням си, че го нямаше, защото си беше забравил банския костюм. Мама му го поправяше и кача: „Ето на, мистър Къст така си и замина без банския.“ А аз й казах: „Е, голяма работа, един стар бански. Такова ужасно убийство е станало в Бексхил — едно момиче е било удушено, а ти — бански!“
— Щом му е трябвал бански, значи е отивал на море. Знаеш ли, Лили — лицето му развеселено се набръчка, — представяш ли си това старо изкопаемо да е убиецът.
— Бедният мистър Къст? Той не може да убие дори муха — засмя се Лили.
И те продължиха да танцуват щастлива. Съзнанието им беше изпълнено единствено от удоволствието, че са заедно. Но в подсъзнанието им нещо ги гризеше…
ГЛАВА XXIII
11-и СЕПТЕМВРИ. ДОНКАСТЪР
Донкастър.
Мисля, че ще помня този 11-и септември, докато съм жив.
Наистина, щом се спомене Сейнт Леджър, веднага си правя асоциация не с конни състезания, а с убийство. Когато се спомням настроенията, обзели ме тогава, най-ясно изпъква болезненото ЧУВСТВО за безпомощност. Ние бяхме там — Поаро, аз, Кларк. Фрейзър. Мегън Бърнард, Тора Грей и Мери Драуър. И в края на краищата какво можеше да направи всеки от нас?
Ние разчитахме На една празна надежда — на случайността да познаем в една тълпа от хиляди души лице и фигура, бегло видени преди един, два или три месена.
Всъщност шансът беше още по-малък. От всички нас единственият човек, който можеше да го познае, беше Тора Грей.
Нещо от нейното спокойствие беше изчезнало в резултат на силното напрежение. От сдържаното й, уверено държание не беше останала и следа. Тя седеше, кършеше ръце, почти плачеше и несвързано молеше Поаро:
— Аз въобще не го погледнах… Защо, боже мой? Каква глупачка съм била. Вие всички разчитате на мене, а аз ще ви проваля. Защото дори да го видя отново, може да не го позная. Много лоша физиономистка съм.
Поаро, каквото и да ми беше говорил, както и да беше критикувал момичето, сега беше самата любезност. Държанието му беше мило до безкрайност. Направи ми впечатление, че той не беше по-безразличен от мене към изпадналата в отчаяние красива жена.
Той нежно я потупа по рамото.
— Хайде, малката, само не истерия. Не можем да си позволим това. Разбира се, че ще познаете този човек, ако го видите.
— Откъде знаете?
— Съдя по много неща, едно от които е, че след черното идва червено.
— Какво искаш да кажеш, Поаро? — извиках аз.
— Говоря на езика на комарджиите. На рулетка може да се случи дълго време да печели само черно, но рано или късно ще дойде редът на червеното. Така е според теорията на вероятностите.