— Ще придружаваш Мери Драуър и моля те, не я изпускай от очи.
— Но защо, Поаро?
— Защото, скъпи приятелю, името й започва с Д. Не трябва да поемаме никакви рискове.
Видях, че искането му е основателно. Отначало ми се струваше пресилено, но после осъзнах, че ако ABC изпитва фанатична омраза към Поаро, то той по всяка вероятност следи всяко негово движение. В такъв случай с убийството на Мери Драуър той би му нанесъл най-силния удар.
Обещах да не се отделям от подопечната си.
Излязох и оставих Поаро да седи в едно кресло до прозореца.
Пред него имаше малка рулетка. Той я завъртя и в момента, когато напусках, извика подире ми:
— Rouge, това е добро предзнаменование, Хейстингс. Късметът се обръща!
ГЛАВА XXIV
(НЕ ЛИЧНО ОТ КАПИТАН ХЕЙСТИНГС)
Мистър Лидбетър изруга тихо, когато съседът му се препъна, неловко минавайки покрай него, изтърва шапката си върху предното място и се наведе да си я вземе.
И всичко това в кулминационния момент на филма „Нито едно врабче“, тази вълнуваща драма, преливаща от патос, красота и филмови звезди, която мистър Лидбетър беше очаквал с нетърпение цяла седмица.
Златокосата героиня в изпълнение на Катрин Роял (според мистър Лидбетър, най-голямата артистка в света) тъкмо надаваше вик на възмущение: „Никога! По-скоро ще умра от глад! Но аз няма да гладувам. Запомнете тези думи: нито едно врабче няма да падне…“
Мистър Лидбетър раздразнено обърна глава от дясно наляво. Тези хора! Защо, дявол да ги вземе, не могат да почакат до края на филма? Напускат в такъв покъртителен момент!
Впрочем по-добре. Досадният господин вече си излезе. Сега никой не пречеше на мистър Лидбетър да гледа как Катрин Роял стои до прозореца в къщата на Ван Шрайнер в Ню Йорк.
А сега тя се качва във влака с детето в ръце… Колко са интересни влаковете в Америка, съвсем различни от английските.
А ето го отново Стив в колибата му в планината…
Филмът се приближаваше към емоционалния си и полурелигиозен край.
Мистър Лидбетър доволно въздъхна, когато светнаха лампите. Той бавно се изправи, като присвиваше очи. Никога не бързаше да напусне киното. Бяха му необходими няколко минути, за да се върне към прозаичната действителност на сивото ежедневие.
Той се огледа. Нямаше много хора този следобед. Естествено, всички бяха на надбягванията. Мистър Лидбетър не одобряваше нито надбягванията, нито пиенето, нито картите, нито пушенето. Това му даваше възможност да хвърли всичката си енергия в киното.
Всички бързаха към изхода. Мистър Лидбетър се приготви да ги последва. Човекът пред него спеше, отпуснат като чувал на стола си. Мистър Лидбетър се възмути при мисълта, че някой може да заспи на филм като „Нито едно врабче“.
Едип мъж раздразнено се обърна към спящия човек, чиито крака препречваха пътя му:
— Извинете, сър.
Мистър Лидбетър стигна до изхода и се обърна назад.
Беше настъпило някакво раздвижване. Един разпоредител… малка група хора… Може би онзи човек не е заспал, а мъртво пиян…
Той се поколеба и излезе. Така той пропусна най-голямата сензация на деня, по-голяма дори от тази, че състезанието спечели Нот Хаф с 85 към 1.
Разпоредителят казваше:
— Мисля, че сте прав, сър. Той е болен. Но какво има, сър?
Този, към когото той се обърна, отдръпна ръката си с вик и втренчи поглед в червеното лепкаво петно върху нея.
— Кръв…
Разпоредителят извика сподавено. Погледът му се беше спрял върху ъгъла на някаква жълта книга, която се подаваше изпод стола.
— Боже мой? — каза той. — Та това е „ABC“.
ГЛАВА XXV
(НЕ ЛИЧНО ОТ КАПИТАН ХЕЙСТИНГС)
Мистър Къст излезе от кино „Регал“ и вдигна поглед към небето.
Каква прекрасна вечер…
Припомни си един цитат от Браунинг.
„Бог е на небето. Всичко е наред на този свят.“
Той винаги беше обичал този цитат. Само че доста често чувствуваше, че няма истина в тези думи…
Усмихвайки се на себе си, той се потътри по посока към „Черния лебед“, където беше отседнал. Изкачи се в спалнята си — това беше една малка задушна стая на втория етаж, която гледаше към постлания с плочки вътрешен двор и към един гараж.
Когато влезна в стаята, усмивката му изчезна. На маншета на ръкава му имаше някакво петно. Той плахо го докосна… мокро и червено… кръв…
Ръката му се плъзна в джоба и извади нещо — дълъг остър нож. Острието му беше лепкаво и червено…
Мистър Къст дълго стоя неподвижен.
Само веднъж се озърна като преследвано животно.
Той трескаво облиза устните си.