— Вината не е моя — каза мистър Къст.
Думите му прозвучаха, като че ли спореше с някого, като на ученик, молещ учителя си.
Той отново облиза устните си. Пак опипа ръкава си.
Очите му огледаха стаята и се спряха на умивалника.
Малко по-късно той сипваше вътре вода от старомодната кана. Свали сакото си, изпра ръкава си, внимателно го изстиска…
Водата стана червена…
Някой почука на вратата.
Той замръзна неподвижен.
Вратата се отвори. Появи се пълна млада жена с кана в ръка.
— О, извинете, сър. Нося Ви топла вода. Той чак тогава можа да проговори.
— Благодаря Ви. Аз се измих със студена…
Защо каза това? Очите й веднага се насочиха към умивалника.
Той каза обезумяло:
— Аз… аз си порязах ръката.
Настъпи пауза, много дълга пауза, пред тя да каже: „Да, сър“.
След това излезе и затвори вратата след себе си.
Мистър Къст стоеше вкаменен. Случи се най-после… Той се ослуша.
Чуваха ли се гласове, възклицания или стъпки по стълбите?
Не, не се чуваше нищо освен ударите на собственото му сърце.
Изведнъж от състояние на замръзнала неподвижност той се впусна в трескава дейност.
Навлече палтото си, отиде на пръсти до вратата и я отвори.
Нямаше никакъв шум освен приглушените гласове от бара. Той се прокрадна надолу по стълбите.
Все още никой. Какъв късмет. На площадката той се спря. Сега накъде?
Взе решение, стрелна се по някакъв коридор и излезе през задната врата. Няколко шофьора човъркаха колите си и обсъждаха надбягванията.
Мистър Къст бързо прекоси двора и излезе на улицата.
Веднага зави надясно, после наляво, после пак надясно…
Дали да рискува да отиде на гарата?
Да, там ще има тълпи от хора, специални влакове, само да има късмет, всичко ще мине добре…
Само да има късмет…
ГЛАВА XXVI
(НЕ ЛИЧНО ОТ КАПИТАН ХЕЙСТИНГС)
Инспектор Кроум изслушваше възбудената и несвързана реч на мистър Лидбетър.
— Казвам Ви, инспекторе — сърцето ми спира, като си помисля за тази работа. През целия филм той е седял до мене!
Инспектор Кроум, напълно безразличен към поведението на сърцето на мистър Лидбетър, каза:
— Разкажете ми ясно какво се случи. Значи този човек си излезе към края на филма?…
— „Нито едно врабче“ с Катрин Роял — промърмори мистър Лидбетър автоматично.
— И като минаваше покрай Вас, се спъна?
— Сега виждам, че той всъщност се е престорил, че се спъва. После се наведе над предния стол, за да вдигне шапката си. Изглежда че тогава е убил нещастния човек.
— Не чухте ли нещо? Вик? Стон?
Мистър Лидбетър не беше чул нищо освен високия, прегракнал глас на Катрин Роял, но живото му въображение изобрети един стон.
Инспектор Кроум взе думите му за чиста монета и му каза да продължи.
— И после той си излезе…
— Можете ли да го опишете?
— Беше много висок мъж. Най-малко шест фута. Цял гигант.
— Тъмен или рус?
— Не съм много сигурен. Мисля, че беше плешив. Имаше зловещо изражение на лицето.
— Накуцваше ли? — попита инспектор Кроум.
— Да, да, сега, когато споменахте, мисля, че наистина накуцваше. Беше много тъмен, нищо чудно да е бил метис.
— Беше ли на мястото си от самото начало на прожекцията?
— Не, влезе след като започна главният филм.
Инспектор Кроум поклати глава, подаде на мистър Лидбетър показанията му, за да ги подпише, и го освободи.
— По-лош свидетел от този не може да се намери — отбеляза той песимистично. — С малко насочване ще ти даде всякакви показания. Ясно е като бял ден, че си няма и най-малка представа как изглежда нашият човек. Нека чуем разпоредителя на киното.
Разпоредителят, мъж с изправена военна осанка, влезе, застана мирно и впери поглед в полковник Андерсън.
— Хайде, Джеймсън, нека чуем какво можете да ни кажете.
Джеймсън изкозирува.
— Тъй вярно сър. Когато свърши филмът, сър, ми казаха, че на един джентълмен му станало лошо. Господинът седеше тежко отпуснат в стола си. Наоколо стояха други хора. Изглеждаше, че на господина му беше много зле.
Един от стоящите наоколо се докосна до сакото му и привлече вниманието ми. Там имаше кръв, сър. Беше ясно, че господинът е мъртъв — намушкан с нож. Вниманието ми, сър, беше привлечено от един железопътен справочник „ABC“ под стола. Действувайки както му е редът, аз не се докоснах до него, а незабавно съобщих в полицията за тази трагедия.
— Много добре, Джеймсън, постъпили сте много правилно.
— Благодаря, сър.
— Забелязали ли сте някой от близките места да напуска салона около пет минути преди края на прожекцията?
— Няколко души, сър.
— Можете ли да ги опишете?