— Точно това е мисълта ми.
— Но за бога, защо аз! — попита изуменият учител.
Инспектор Кроум се пребори с изкушението да каже: „Защо не?“ и вместо това отговори:
— Страхувам се, че не можем да очакваме от един луд да обясни действията си.
— Господи, смили се над мене! — гласът му премина в шепот.
Той стана. Изведнъж се превърна в стар и сломен човек.
— Ако не ви трябвам вече, господа, бих си отишъл. Аз… аз не се чувствувам много добре.
— Но да, разбира се, мистър Даунс. Ще изпратя с Вас един полицай, да не би да Ви се случи нещо.
— Не, не, благодаря. Не е необходимо.
— Все пак нека го придружат — дрезгаво каза полковник Андерсън.
Той извърна очи и зададе с поглед на инспектора някакъв неуловим въпрос. Последният му отговори със също така неуловимо кимване.
Мистър Даунс си излезе разтреперан.
— Той не се и досети — каза полковник Андерсън. — Може да станат двама, а?
— Да, сър. Вашият инспектор Райс се разпореди вече. Къщата ще бъде поставена под наблюдение.
— Вие смятате — каза Поаро, — че когато ABC разбере грешката си, той ще се опита пак?
Андерсън кимна.
— Не е изключено — каза той. — Този ABC изглежда много методичен човек. Той ще се разстрои, ако нещата не вървят по предначертания план.
Поаро кимна замислено.
— Иска ми се да му имаме описанието — каза полковник Андерсън раздразнено. — Все така сме в неведение както и по-рано.
— Може и да научим как изглежда — каза Поаро.
— Мислите ли? Да, възможно е. Дявол да ги вземе, нямат ли очи да гледат?
— Имайте търпение — каза Поаро.
— Изглеждате много уверен, мосю Поаро. Може би имате основание за такъв оптимизъм?
— Да, полковник Андерсън. Досега убиецът не е правил грешка, но в най-скоро време ще направи.
— Ако това е единственото Ви основание — започна началникът на полицията и изсумтя презрително, но го прекъснаха.
— Дошъл е мистър Бол от „Черния лебед“ с някаква млада дама, сър. Твърди, че има да Ви каже нещо, което може да Ви помогне.
— Доведете ги. Доведете ги. Всичко, което може да ни помогне, е добре дошло.
Мистър Бол от „Черния лебед“ беше едър, тромав и бавно мислещ човек. Издаваше силна миризма на бира. Придружаваше го пълна млада жена с кръгли очи, явно намираща се в състояние на силна възбуда.
— Надявам се, че не се натрапвам и не губя скъпоценното Ви време — каза мистър Бол с нисък, бавен глас. — Но това момиче, Мери, твърди, че има да Ви каже нещо, което трябва да знаете.
Мери се изкиска нерешително.
— Хайде, момичето ми, кажи какво има — каза Андерсън. — Как се казваш?
— Мери, сър, Мери Страуд.
— Е, Мери, говори.
Мери обърна кръглите си очи към господаря си.
— Тя разнася топлата вода в спалните на посетителите — дойде й на помощ мистър Бол. — В момента при нас са отседнали пет-шест души. Някои са дошли заради надбягванията, а други по работа.
— Да, да — каза Андерсън нетърпеливо.
— Хайде, момиче — каза мистър Бол, — не се страхувай, разкажи всичко.
Мери задъхано започна да разказва:
— Аз почуках на вратата и никой не ми отвори, иначе не бих влязла, освен ако господинът не ми каже „влез“, но тъй като той не се обади, аз влязох и го видях, че си мие ръцете.
Тя спря и си пое дълбоко дъх.
— Продължавай, момичето ми — каза Андерсън.
Мери погледна отново господаря си и като чели вдъхновена от бавното му кимване, продължи: „Нося Ви топлата вода, сър — казах аз. — Почуках, но не ме чухте.“ А той каза: „О, аз се измих със студена.“ Тогава естествено аз погледнах към умивалника и о, боже мой, водата беше червена!
— Червена? — рязко попита Андерсън.
Бол се намеси:
— Тя ми каза, че си бил съблякъл сакото и държал ръкава, а той бил целият мокър, нали така, моето момиче?
— Да, сър, точно така. После продължи:
— А лицето му, сър, изглеждаше странно, ужасно странно. Направо ме изплаши.
— Кога беше това? — остро попита Андерсън.
— Около пет и петнадесет, доколкото си спомням.
— Преди близо три часа — отсече Андерсън. — Защо не дойдохте веднага?
— Аз самият научих късно — каза Бол. — чак когато чухме, че е станало друго убийство. Тогава момичето изпищя, че това в умивалника може да е било кръв, аз я попитах какво иска да каже и тя ми обясни. Е, това ми прозвуча подозрително и аз лично се качих горе. В стаята нямаше никой. Поразпитах тук-там и едно от момичетата в двора ми каза, че е видяло някакъв да се измъква през там и по описанието разбрах, че е той. И така аз казах на тая мадама тука, че трябва да дойде в полицията. На Мери хич не й хареса тази идея и аз й казах, че ще дойда с нея.
Инспектор Кроум взе един лист.