— Разбира се. И твоето също, и на майка ти. Нищо чудно и снимките ни да поместят.
— О, Том — Лили сграбчи ръката му въодушевено.
— А дотогава какво ще кажеш, ако обядваме в Корнър Хауз.
Лили още по-силно стисна ръката му.
— Хайде тогава!
— Добре, един момент само. Трябва да телефонирам.
— На кого?
— На една приятелка, с която имах среща. Тя притича на другия тротоар и след няколко минути се върна леко зачервена.
— Хайде. Том.
Тя го хвана под ръка.
— Разкажи ми нещо повече за Скотланд Ярд. Видя ли там другия?
— Кой другия?
— Белгиеца. Този, на когото ABC изпраща писмата си.
— Не, нямаше го.
— Хайде разкажи ми всичко. Какво направи, като влезе? На кого говори, какво каза?
Мистър Къст бавно окачи телефонната слушалка.
Той се обърна и видя мисис Марбъри, която стоеше на прага, разкъсвана от любопитство.
— Не Ви се обаждат много често, мистър Къст?
— Не… ъ… не много често, мисис Марбъри.
— Надявам се, че не е нещо лошо.
— Не, не. — Колко настоятелна беше тая жена! Очите му се спряха на светските новини във вестника, които държеше в ръка. „Раждания… Женитби… Починали…“
— Сестра ми току-що е родила момче — изтърси той.
Той, който никога не беше имал сестра!
— Боже мой! Но това наистина е много хубаво! („А да не спомене никога през тези три години, че има сестра. Като всички мъже“ — помисли си тя.) Така се учудих, когато една дама поиска да говори с мистър Къст. В първия момент ми се стори, че е гласът на мойта Лили, много приличаше на нейния, но по-нахален, по-високомерен, ако разбирате какво искам да кажа. Е, мистър Къст, поздравявам Ви! Това първото ли е или имате и други племенници?
— Този е единственият — каза мистър Къст. — Единственият, който имам и който вероятно ще имам… мисля, че трябва да тръгвам веднага. Искат… да отида там. Мисля, че ще хвана влака, ако побързам.
— Дълго ли ще отсъствувате, мистър Къст? — извика след него мисис Марбъри, когато той се изкачваше по стълбите.
— О, не. Само два-три дена.
Той изчезна в стаята си. Мисис Марбъри се оттегли в кухнята и разчувствувано си мислеше за „милото малко червейче“.
Изведнъж някаква мисъл я стресна.
Предишната вечер, Том, Лили и цялото ровене из минали дати… Опитваха се да изкарат, че мистър Къст е онова чудовище ABC. Само заради инициалите му и някои малки съвпадения.
— Едва ли го мислеха сериозно — успокои се тя. — А сега сигурно ще се засрамят от себе си.
По някакъв странен начин, който тя самата не би могла да си обясни, вестта, че сестрата на мистър Къст е родила, разсея напълно съмненията, които хранеше към наемателя си.
— Надявам се, че не се е мъчила много, горката — помисли си тя, като опита ютията, преди да започне да глади копринения комбинезон на Лили.
Акушерските теми напълно завладяха мисълта й.
Мистър Къст слезе тихо по стълбата с чанта в ръка. Погледът му се спря за миг на телефона. Краткият разговор отново прозвуча в ума му:
„Вие ли сте, мистър Къст? Помислих си, че може би ще искате да знаете, че един инспектор от Скотланд Ярд ще дойде да Ви види…“
А той какво каза? Не можеше да си спомни.
„Благодаря Ви, много Ви благодаря… Много мило от Ваша страна.“ Нещо от този род.
Защо му телефонира? Възможно ли е да се е досетила? Или просто е искала да му съобщи, за да си стои в къщи и да чака инспектора?
Но тогава откъде знае, че ще идва инспектор?
И после гласът й. Беше си преправила гласа пред майка си…
Изглежда… изглежда, като че ли тя знае…
Но нали, ако знае, тя не би…
Впрочем нищо чудно. Жените са много особени. Неочаквано жестоки и неочаквано добри. Той беше видял веднъж Лили да пуска една мишка от капана.
Мило момиче…
Мило, хубаво момиче…
Спря се в коридора пред натоварената с палта и чадъри закачалка.
Дали да…
Слабият шум от кухнята го накара да вземе решение.
Не, нямаше време за губене. Мисис Марбъри можеше да се появи всеки момент…
Той отвори външната врата, излезе и я затвори след себе си… Накъде…?
ГЛАВА XXIX
В СКОТЛАНД ЯРД
Отново заседание.
Помощник-комисарят, инспектор Кроум, Поаро и аз. Помощник-комисарят каза:
— Великолепно хрумване, мистър Поаро, да се допитате до фирмите, продаващи чорапи на едро.
Поаро разпери ръце.
— Това просто се натрапваше. Този човек не можеше да бъде обикновен агент. Той продаваше направо, вместо само да вербува клиенти.
— Дотук всичко ли изяснихте, инспекторе?
— Така мисля, сър — Кроум погледна в папката с делото. — Да ви докладвам ли по дати?