Гласът на Поаро изплющя като удар на камшик:
— Мадмоазел, какъв мислите, че ще бъде резултатът от моя разпит? Искате ли да открия истината или не?
Тя вдигна гордо глава. Аз бях сигурен какво ще отговори. Знаех, че Мегън таи фанатична страст към истината.
Отговорът й беше ясен и направо ме изуми.
— Не.
Всички скочиха. Поаро се облегна напред, изучавайки лицето й.
— Мадмоазел Мегън — каза той, — вие може да не искате истината, ma foi70, но можете да я признаете.
Той се обърна към вратата, после, припомняйки си нещо, отиде при Мери Драуър.
— Кажи ми, мое дете, имаш ли си приятел?
Мери, която досега гледаше всичко с разбиране, изведнъж се сепна и изчерви.
— О, мосю Поаро. Аз… не съм съвсем сигурна.
Той се усмихна.
— Alors c’est bien, mon enfant.71
Поаро се огледа за мене.
— Хайде, Хейстингс, трябва да отидем в Истбърн.
Колата ни чакаше и малко след това ние вече се носехме по крайбрежния път, който водеше през Певенси към Истбърн.
— Ще има ли някаква полза, ако те попитам нещо, Поаро?
— Не сега. Сам си вади заключения от това, което правя.
Аз се отпуснах в мълчание. Поаро беше доволен от себе си и си тананикаше някаква мелодия. Като минавахме покрай Певенси, той предложи да спрем и да разгледаме замъка.
На връщане към колата спряхме да погледаме малко една група деца, които пееха някаква песничка с пискливи, фалшиви гласчета; по облеклото им предположих, че са малки скаутчета.
— Какво пеят те, Хейстингс? Не мога да разбера думите.
Аз се вслушах в думите на припева.
— Да хванем лисица, да я сложим в клетка и никога да не я пуснем отново — повтори Поаро.
Лицето му стана изведнъж сериозно и съсредоточено.
— Това е ужасно нещо, Хейстингс. — Той помълча малко. — Вие ходите ли на лов за лисици?
— Аз не. Никога не съм могъл да си позволя да ходя на лов. И мисля, че тук не се занимават много с лов.
— Исках да кажа, англичаните въобще. Струнен спорт. Чакането на прикрито място, виковете, след това преследването през ниви, плетове, ровове… лисицата бяга, понякога се връща назад, но кучетата…
— Хрътките!
— …хрътките са по следите и, хващат я и тя умира бързо и ужасно.
— Мисля, че звучи жестоко, но всъщност…
— На лисицата и харесва ли? Не говори глупости, приятелю. Все пак по-добре тази бърза жестока смърт, отколкото това, което пеят децата. Да бъдеш затворен в клетка завинаги… Не, това е ужасно.
Той поклати глава. После каза с друг глас:
— Утре ще отида да посетя Къст — и каза на шофьора: — Назад, към Лондон.
— Няма ли да ходим в Истбърн? — извиках аз.
— Защо да ходя! Вече знам това, което ми трябва.
ГЛАВА XXXIII
АЛЕКСАНДЪР БОНАПАРТ КЪСТ
Аз не присъствувах на срещата между Поаро и странния Александър Бонапарт Къст. Поради връзките си с полицията и особеното състояние на нещата не беше никак трудно за Поаро да получи разрешение да го види, но това разрешение не се отнасяше до мене, а освен това, според Поаро, беше много важно срещата да бъде абсолютно поверителна, да бъдат само двамата лице в лице.
Той обаче ми описа така подробно всичко, че аз я предавам със същата увереност, с каквато бих я предал, ако лично бях присъствувал.
Мистър Къст се бил смалил. Прегърбената му стойка се забелязвала много повече. Той леко подръпвал сакото си.
Известно време Поаро не проговорил.
Той седнал и погледнал мъжа срещу него.
Атмосферата станала спокойна, успокояваща, изпълнена с някакво неопределено мълчание…
Трябва да е бил много драматичен момент — срещата на двама противници в една толкова дълга борба. На мястото на Поаро аз сигурно бих почувствувал голямо вълнение.
Но Поаро е само делови човек. Той бил погълнат от това, да направи впечатление на човека срещу него.
Накрая казал внимателно:
— Знаете ли кой съм аз?
Другият поклатил глава.
— Не, не мога да кажа. Освен ако не сте, как го казват, подчиненият на мистър Лукас. Или може би идвате от страна на мистър Мейнард?
(Мейнард & Коул са адвокати на обвиняемия.)
Тонът му бил вежлив, но незаинтересуван. Изглеждал погълнат от някаква своя отвлечена идея.
— Аз съм Еркюл Поаро…
Поаро казал тези думи много внимателно… и наблюдавал ефекта. Мистър Къст повдигнал малко глава.
— Нима?
Той го казал така естествено, както би направил инспектор Кроум, само че без неговата надменност.
После, около минута по-късно, той повторил: