— Нима? — Този път тонът му бил различен — в него се чувствувал събуден интерес. Повдигнал главата си и погледнал Поаро.
— Да — казал той. — Аз съм човекът, на когото изпратихте писмата си.
Изведнъж контактът бил прекъснат. Мистър Къст свел поглед, раздразнен и сърдит.
— Никога не съм ви писал. Тези писма не са писани от мене. Аз казах вече това безброй много пъти.
— Знам — казал Поаро, — но ако не сте ги писали вие, кой тогава?
— Враг. Аз сигурно имам някой враг. Всички са срещу мене. Полицията, всички са срещу мене. Това е един чудовищен заговор.
Поаро не отговорил.
Мистър Къст казал:
— Винаги всички са били срещу мене.
— Дори когато сте били дете?
Мистър Къст се замислил.
— Не, не точно тогава. Майка ми ме обичаше много. Но тя беше амбициозна, болезнено амбициозна. Затова и ми е дала тези смешни имена. Тя си беше втълпила смешната мисъл, че аз ще стана забележителна фигура. Тя винаги ме караше да се изтъквам, говореше за волята, за това, че всеки може да бъде господар на съдбата си, казваше, че аз мога да направя всичко!
Той замълчал.
— Тя беше сбъркала, разбира се. Аз сам скоро разбрах това. Аз не бях от тези хора, които си пробиват път в живота. Аз винаги съм правил глупави неща, винаги съм се правил на смешен. А бях и срамежлив, страхувах се от хората. В училище се чувствувах много лошо. Момчетата разбраха собствените ми имена и ми се подиграваха… Вях много слаб в училище — и в игрите, и в ученето.
Той поклатил глава.
— Добре, че бедната ми майка почина. Щеше да бъде разочарована. Когато бях в търговската гимназия, също се показах глупав — за да науча стенография и машинопис, ми трябваше повече време, отколкото на всеки друг. И все пак аз не се чувствувах глупав, ако разбирате какво искам да кажа.
Той изведнъж погледнал страшно умолително другия мъж.
— Разбирам какво искате да кажете — отговорил Поаро. — Продължавайте.
— Само всички ме смятаха за глупав. Това ме сковаваше. И по-късно в работата беше същото.
— А още по-късно, през войната? — подсказал Поаро.
Лицето на мистър Къст внезапно просветнало.
— Знаете ли — казал той, — аз харесах войната. Всичко хубаво в живота ми е свързано с нея. За пръв път аз се почувствувах човек като всички други. Ние всички бяхме равни. Аз бях добър колкото всеки друг.
Усмивката му изчезнала.
— И тогава ме раниха в главата. Много леко. Тогава откриха, че имам припадъци… Аз знаех, разбира се, че има моменти, когато не съм много сигурен какво правя. Празнини, разбирате ли. А няколко пъти и паднах. Но мислех, че нямаха основание да ме демобилизират за това. Не, мисля, че беше несправедливо.
— А след това? — попитал Поаро.
— Получих работа като чиновник. По това време печелех добри пари. След войната не беше много по-лошо. Е, вярно, по-малка заплата… И някак си не напредвах. Винаги ме забравяха за повишение. Не бях достатъчно в крак. Станах непоносим, наистина непоносим… А когато дойде депресията… Да ви кажа истината, едва припечелвах да не умра от глад. (А един чиновник трябва да бъде представителен.) Тогава получих предложението за тази работа с чорапите. Заплата и комисиона.
Поаро казал любезно:
— Но вие разбирате, нали, че фирмата, за която твърдите, че ви била наела, отрича категорично този факт?
Мистър Къст отново се развълнувал.
— Това е, защото участвуват в заговора, не може да не участвуват в заговора.
Той продължил:
— Аз имам писмени доказателства, разбирате ли, писмени. Пазя писмата им до мене с инструкциите къде да ходя и списъка на хората, които да посетя на всяка цена.
— Не точно писмени доказателства, а писани на машина.
— Това е все същото. Естествено, че една фирма за продажба на едро ще пише писмата си на машина.
— Не сте ли чували, мистър Къст, че всяка машина може да бъде позната по някой написан на нея документ? Всички писма, за конто споменахте, са написани на една и съща машина.
— Какво от това?
— Въпросната машина е вашата собствена. Тази, която открихме в стаята ви.
— Тя ми беше изпратена от фирмата още в началото.
— Да, но сте получил писмата по-късно. Затова, съгласете се, изглежда като че ли сам сте ги написал и сте ги пуснал по пощата.
— Не, не! Това всичко е част от заговора срещу мене!
И внезапно добавил:
— Освен това нищо чудно, че писмата са написани на същия тип машина.
— Същия тип да, но не и на същата машина.
Мистър Къст повторил упорито:
— Това е заговор!
— А какво ще кажете за „ABC“ справочниците, които бяха намерени в бюфета ви?
— Не знаех нищо за тях. Мислех, че всичко е чорапи.
— Защо в списъка на хората от Андоувър името на мисис Ашър е отбелязано с ченгелче?