— Били сте напълно прав — каза сухо Франклин Кларк.
— Да. Но в самото начало аз направих една непростима грешка. Позволих на моето предчувствие, на моето много силно предчувствие да остане само едно впечатление. Помислих си, че е само интуиция. В един уравновесен, здравомислещ ум няма такова нещо като интуиция или вдъхновено предположение! Естествено, човек може да предполага и предположението е или вярно, или погрешно. Ако е вярно, ние казваме, че това е интуиция. Ако е погрешно, обикновено не говорим за това. Но интуицията е всъщност впечатление, основано на логично умозаключение или лично преживяване. Когато елин експерт чувствува, че има нещо нередно в някоя картина, мебел или подпис на чек, чувството му се основава на множество малки подробност и признаци. На него не му е необходимо да ги изучава в най-големи подробности, неговият опит прави това излишно и резултатът е общото впечатление, че нещо не е наред. Но това не е предположение, а впечатление, основано на опита.
Eh bien, признавам, че не погледнах на това писмо достатъчно сериозно. Само се почуствувах неспокоен. Полицията погледна на него като на глупава шега. Но на мене не ми се стори шега. Бях убеден, че в Андоувър, както пишеше в писмото, ще бъде извършено убийство. И както знаете, беше извършено.
Още тогава ми стана ясно, че на този стадий на развитие на събитията няма начин да разберем кой го е извършил. Единственият отворен път за мене беше да се опитам да разбера какъв човек е той.
Имаше откъде да тръгна — писмото, начина, по който беше извършено убийството, жертвата. Това, което трябваше да открия, беше подбудата за убийството и подбудата за писмото.
— Известност — подсказва Кларк.
— Разбира се, с комплекса за малоценност се обяснява всичко — добави Тора Грей.
— Да, това беше на пръв поглед пътят, по който трябваше да тръгна. Но защо аз? Защо Еркюл Поаро? Би постигнал много по-голяма известност, като изпрати писмата в Скотланд Ярд, а още повече в някой вестник. Вестникът може би нямаше да публикува първото писмо, но с второто убийство ABC можеше да бъде сигурен, че ще получи цялата известност, която пресата може да му даде. Защо тогава Еркюл Поаро? Имаше ли някаква лична причина? В писмото явно се долавяше предубеждение към чужденците, но не достатъчно силно, за да се задоволя с това обяснение.
После пристигна второто писмо, последвано от убийството на Бети Бърнард. Този път стана ясно (както бях подозирал преди това), че убийствата щяха да продължат по азбучен ред, но фактът, който изглеждаше като крайно решение за много хора, остави основния въпрос непроменен в моето съзнание.
Мегън Бърнард се размърда в стола си.
— Не съществува ли такова нещо като жажда за кръв?
Поаро се обърна към нея:
— Права сте, мадмоазел, съществува. Желанието да убиваш. Но това не се покриваше с фактите от нашия случай. Човек, обзет от манията да убива, обикновено се стреми да убие колкото се може повече хора. Това е непреодолимо желание, което не го напуска. Главната цел на такъв убиец е да скрие следите си, а не да ги разгласява. Като погледнем четиримата убити или поне тримата от тях (защото не знам почти нищо за мистър Даунс и мистър Ърлсфилд), ще ни стане ясно, че стига да е поискал, убиецът е можел да ги ликвидира, без да навлече подозрение върху себе си. Полицията щеше да заподозре Франц Ашър, Доналд Фрейзър, Мегън Бърнард, евентуално мистър Кларк, дори и да няма преки доказателства срещу тях. Никой нямаше и да си помисли за някакъв си вманиачен убиец! Защо тогава на убиеца му е било необходимо да привлече вниманието върху себе си? Нужно ли е било да се оставя до всеки труп по едно копие „ABC“? Или може би тук се крие причината? Може би комплексът е свързан със железопътните справочници?
В този случай за мене ставаше невъзможно да разбера убиеца. Не беше правдоподобно да го прави от великодушие, от нежелание убийството да бъде приписано на невинен човек.
Въпреки че не можах да си отговоря на главния въпрос, аз чувствувах, че научавам някои неща за убиеца.
— Какви? — попита Фрейзър.
— Първо — много е повърхностен. Убийствата му растяха по азбучен ред, което изглежда беше много важно за него. От друга страна, той не подбираше жертвите си — мисис Ашър, Бети Бърнард, сър Кармайкъл Кларк — това са съвсем различни един от друг хора. Няма нито сексуален комплекс, нито комплекс, свързан с възрастта, и този факт ми се видя много интересен. Ако един човек убива безразборно, той обикновено прави това, за да премахне някого, който му пречи или го дразни. Но азбучният ред показва, че този случай не е такъв. Другият тип убийци обикновено подбира определена категория жертви, най-често от другия пол.