— Да не би да има нещо… странно, сър?
— Да, детето ми, има нещо странно. По-късно може би ще можете да ми помогнете.
— Аз ще направя всичко, каквото мога, сър. Не беше справедливо да убият леля.
Момичето се изрази особено, но думите й прозвучаха трогателно.
Следващата минута вече бяхме на път за Андоувър.
ГЛАВА VI
МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Уличката, където беше станала трагедията, се оказа пресечка на главната улица. Магазинчето на мисис Ашър се намираше от дясната и страна.
Когато завихме по улицата, Поаро погледна часовника си и аз разбрах защо идвахме чак сега. Часът беше точно 17:30. Той искаше да възпроизведе атмосферата на вчерашния ден колкото се може по-точно. Но ако действително това му беше целта, то той не сполучи да я постигне. Предишната вечер улицата едва ли е изглеждала така, както в този момент. Между бедните къщи бяха разпръснати няколко невзрачни магазинчета. Предположих, че обикновено доста хора сноват нагоре и надолу по улицата, и че рояци деца играят по тротоара и по платното.
В момента на нашето пристигане внушителна тълпа стоеше и зяпаше една от къщите. Не беше никак трудно да се досетим коя именно. Това, което видяхме, беше една маса човешки същества, гледаща с напрегнато любопитство мястото, където друго човешко същество е било убито.
Когато се приближихме, предположенията ни се оказаха верни. Пред едно малко, опушено, със спуснати кепенци магазинче стоеше един смутен млад полицай и упорито умоляваше тълпата да се разпръсне. С помощта на един свой колега той успя да постигне някои размествания: няколко души недоволно въздъхнаха и се отправиха към всекидневните си задължения, но други моментално се появиха, заеха освободените места и дълбокомислено започнаха да съзерцават мястото, където е било извършено престъпление.
Поаро се спря малко настрани от тълпата. От мястото, където стояхме, надписът над вратата се четеше много ясно. Поаро го прочете тихичко:
— „А. Ашър“. Oui, c’est peut être là…14
Той замълча.
— Хайде да влезем, Хейстингс.
Приех с готовност.
Пробихме си път през зяпачите и се обърнахме към младия полицай. Поаро извади и му показа пропуска, който му беше дал инспекторът. Полицаят кимна, отключи вратата и ни направи място да минем. Ние влязохме, за голям интерес на зяпачите.
Поради спуснатите кепенци вътре беше много тъмно. Полицаят намери ключа и запали лампата, но крушката беше много слаба и помещението остана в полумрак. Огледах се — малко, опушено място. Наоколо бяха разхвърляни няколко евтини списания и вчерашни вестници, успели да се напрашат за един ден. Рафтовете зад тезгяха стигаха до тавана и бяха отрупани с тютюн и цигари. Имаше също няколко буркана с ментови бонбони и небетшекер. Обикновено малко магазинче като хиляди други.
Полицаят ни разясни мизансцена на бавен хемпшърски диалект.
— Беше се свлякла като чувал ей там долу под тезгяха. Докторът каза, че така и не разбрала какво я е ударило. Изглежда е посягала към един от рафтовете.
— Имаше ли нещо в ръката й?
— Не, сър, но до нея намерихме една кутия „Плейърс“.
Поаро кимна. Очите му оглеждаха магазинчето, без да пропускат нито една подробност.
— А къде беше железопътният справочник?
— Ето тук, сър.
Той посочи едно място върху тезгяха.
— Беше разтворен точно на страницата за Андоувър и лежеше обърнат надолу. Изглежда е правил справка за лондонските влакове от Андоувър. В такъв случай изобщо не е бил тукашен човек. Но, от друга страна, справочникът може да е бил на някой, който няма нищо общо с убийството, а просто го е забравил.
— Отпечатъци на пръсти? — попитах аз. Човекът поклати глава.
— Веднага изследвахме цялото място, сър. Никакви отпечатъци.
— Дори на тезгяха? — попита Поаро.
— На тезгяха колкото си искате, но всичките са объркани.
— А имаше ли отпечатъци на Ашър между тях?
— Рано е да се каже, сър.
Поаро кимна и попита дали убитата е живеела в същата къща.
— Да, сър, минете през онази врата отзад. Извинете, че не мога да ви придружа, но съм длъжен да стоя тук.
Поаро мина през посочената врата и аз го последвах. Зад магазина имаше нещо като миниатюрна комбинация между всекидневна и кухня. Беше спретнато и чисто, но мрачно и оскъдно мебелирано.
Над камината имаше няколко снимки. Приближих и започнах да ги разглеждам. Поаро се присъедини към мене. Фотографиите бяха всичко на всичко три.
Едната беше евтина снимка на Мери Драуър, момичето, с което говорихме същия следобед. Тя явно беше облякла празничните си дрехи и на лицето й беше замръзнала стеснителната, малко скована усмивка, която често обезобразява израза на лицето, когато дълго се позира, и кара човек да предпочита моменталните снимки.