Предприело се търсене на кораба. Били намерени плаващи отломки, но те не могли да послужат за разпознаване. Не бил открит никакъв разлив от гориво. Нямало съобщения за изчезнал кораб. Никъде — нито на кораб, нито на брега — не бил получаван сигнал за бедствие или за помощ. Никоя спасителна станция, наблюдаваща стандартните честоти за бедстващи кораби, не била засякла нищо, всички чували само смущения от силния снеговалеж.
Мистерията се забулила още повече, когато се разчуло, че се е получило съобщение за потънал преди месец край бреговете на Чили кораб на име „Принсес Доу Уан“. Трупът, намерен на сала, бил погребан и странната загадка скоро била забравена.
Първа част
Убийствените води
1.
14 април 2000 г.
Тихи океан, край щата Вашингтон
Като мъчително изкачване от бездънна яма Лин Тай бавно започна да идва в съзнание. Чувстваше цялата горна половина на тялото си натъртена. Тя изстена през стиснати зъби, за да не изкрещи от непоносимите болки. Повдигна едната си тежко наранена ръка и внимателно опипа с пръсти лицето си. Едното й око с цвят на кафе беше затворено от оток, другото, също подуто, беше леко отворено. Носът й беше счупен и кръвта продължаваше да се стича от ноздрите. С облекчение почувства, че зъбите й са все още на местата си, но ръцете и раменете бяха целите в синини. Не си струваше да почва да ги брои.
Отначало Лин Тай не знаеше защо я бяха повикали за разпит. Обяснението дойде по-късно, малко преди да бъде жестоко пребита. Естествено, имаше и други, които бяха избутани настрани от огромната група незаконни китайски емигранти на борда на кораба, и те също бяха изтезавани и хвърлени в едно тъмно помещение в товарния трюм. Нямаше ясна представа за причината, всичко й се струваше объркано и неразбираемо. Почувства, че е отново на път да изпадне в безсъзнание и да полети обратно в ямата.
Корабът, с който пътуваше от китайското пристанище Киндао по Тихия океан, имаше всички външни белези на типичен туристически кораб. Носеше името „Индиго стар“1, корпусът му от водолинията до комина беше боядисан в бяло. „Индиго стар“, чиито размери не се различаваха от повечето други по-малки туристически кораби, които превозваха между сто и сто и петдесет пътници сред разкош и удобства, беше натъпкал в огромните си открити ниши в корпуса и надстройката близо хиляда и двеста незаконни китайски емигранти. Гледан отвън, той изглеждаше съвсем невинен, докато отвътре представляваше същински ад.
Лин Тай не си беше представяла, че тя и останалите над хиляда души като нея ще трябва да пътуват при такива непоносими условия. Храната беше оскъдна и едва задоволяваше глада. Условия за лична хигиена изобщо нямаше, а тоалетните бяха за окайване. Някои от пътниците, предимно деца и възрастни, вече се бяха простили с живота. Труповете им бяха изнесени навън и никой повече не ги видя. Лин Тай не изключи възможността те просто да са били изхвърлени в морето като боклук.
В деня преди „Индиго стар“ да стигне по разписание североизточното крайбрежие на Съединените щати, група надзиратели садисти, наричащи себе си „блюстители на закона“, които поддържаха атмосфера на страх и заплаха на борда на кораба, наобиколиха около трийсет-четирийсет от пътниците и ги отведоха насила на разпити, без да им дават никакви обяснения. Когато дойде нейният ред, Лин Тай беше въведена в малко тъмно помещение и й бе заповядано да седне на стол пред четирима надзиратели от тайната операция, които се бяха разположили зад една маса. И започнаха да обсипват Лин с въпроси.
— Име? — Въпросът й зададе слаб мъж, облечен в спретнат сив костюм на тънки райета. Имаше интелигентно, но безизразно гладко, кафяво лице. Другите трима седяха мълчаливо и гледаха кръвнишки. За посветените това беше класически акт на насилствен разпит.
— Казвам се Лин Тай.
— В коя провинция сте родена?
— Цзянсу.
— Там ли сте живяла? — попита слабият мъж.
— До двайсетата си годишнина, когато завърших образованието си. После се преместих в Кантон, където станах учителка.
Въпросите се задаваха безстрастно и без никаква интонация.
— Защо искате да отидете в Съединените щати?