— Знаех, че пътуването ще бъде крайно рисковано, но обещанията за големи възможности и по-добър живот ме изкушиха — отвърна Лин Тай. — Реших да напусна семейството си и да стана американка.
— Откъде взехте пари за това пътуване?
— Спестявах почти цялата си учителска заплата в продължение на повече от десет години. Останалата сума взех назаем от баща си.
— Той с какво се занимава?
— Преподавател е по химия в университета в Бейджин.
— Имате ли приятели или роднини в Щатите?
Тя поклати глава.
— Не, никакви.
Слабият мъж я изгледа продължително със замислено изражение, после я посочи с пръст и рече:
— Вие сте шпионка, изпратена да докладва за тайната ни операция.
Обвинението й дойде тъй неочаквано, че тя се смръзна за миг, преди да отвърне, заеквайки:
— Не зная… за какво говорите. Аз съм учителка. Защо ме наричате шпионка?
— По вида ви не личи да сте от Китай.
— Не е вярно! — извика тя, обзета от паника. — Баща ми и майка ми са китайци. Както и техните родители.
— Тогава обяснете защо ръстът ви е най-малко с десет сантиметра над средния за китайка и защо има нещо европейско в чертите на лицето ви?
— Кои сте вие? — попита тя. — Защо сте толкова груби?
— Макар че това не е важно, казвам се Ки Уон. Аз съм главният блюстител на реда на „Индиго стар“. А сега, моля, отговорете на последния въпрос.
Издавайки уплахата си, Лин обясни, че прадядо й бил датски мисионер, който оглавявал мисия в Лонян, и там се оженил за местно момиче.
— Това е единствената западна кръв в жилите ми, кълна се.
По всичко личеше, че инквизиторите изобщо не повярваха на обяснението й.
— Лъжете!
— Моля ви, повярвайте ми!
— Говорите ли английски?
— Знам няколко думи и изрази.
Тогава Уон мина към същността на разпита.
— Според нашите протоколи вие не сте платила достатъчно за това превозване. Дължите ни още десет хиляди щатски долара.
Лин Тай скочи на крака и извика:
— Но аз нямам повече пари!
Уон сви с безразличие рамене.
— В такъв случай ще трябва да бъдете върната обратно в Китай.
— О, не, моля ви, не мога да се върна, не и сега! — Тя закърши ръце до побеляване на кокалчетата им.
Главният надзирател хвърли скришом поглед към другите трима мъже, които седяха като каменни статуи. После заговори с променен, по-кротък глас.
— Вероятно ще се намери друг начин да влезете в Щатите.
— Ще направя каквото поискате — каза умолително Лин Тай.
— Ако ви свалим на брега, ще трябва да заработите останалата част от таксата за пътуването. Тъй като слабо говорите английски, няма да можете да си намерите работа като учителка. Без приятели или близки няма да имате средства за преживяване. Следователно ние ще се нагърбим да ви осигурим щедро храна, подслон и възможност да работите дотогава, докато сте в състояние сама да се издържате.
— Каква работа имате предвид? — попита плахо Лин Тай.
Уон помълча малко, след това се захили лукаво.
— Ще се захванете с изкуството да задоволявате мъжете.
Ето за какво било всичко това! На Лин Тай и на повечето от контрабандно влезлите чужденци никога нямаше да им бъде разрешено да се разхождат свободно из Съединените щати. Щом веднъж стъпят на чужда земя, те ще се превърнат в обвързани с договор роби, подложени на мъчение и изнудване.
— Да проституирам? — извика гневно ужасената Лин Тай. — Никога няма да се принизя толкова!
— Жалко — рече бездушно Уон. — Вие сте привлекателна жена и бихте могла да искате висока цена.
Той се изправи на крака, заобиколи масата и застана пред нея. Самодоволният му израз внезапно се замени от израз на злоба. После извади от джоба на сакото си нещо като твърд гумен маркуч и започна да я удря по лицето и тялото. Спря едва когато започна да го избива пот, хвана брадичката й с едната си ръка и я загледа в окървавеното лице. Тя стенеше и го молеше да я пощади.
— Може би ще промените решението си.
— Никога! — промълви тя през разранените си устни. — Предпочитам да умра!
Тънките устни на Уон се разтеглиха в студена усмивка. Той вдигна ръка и със силен замах стовари маркуча в основата на черепа й. Мрак обгърна Лин Тай.
Изтезателят й се върна до масата и седна на мястото си. След това вдигна слушалката на телефона и заговори: