— Можете да изведете жената и да я оставите при онези, които отиват в Орион Лейк.
— Значи не смяташ, че може да бъде превърната в доходоносна собственост, така ли? — обади се едрият мъж в другия край на масата.
Уон поклати глава, без да отмества поглед от Лин Тай, която лежеше на пода, потънала в кръв.
— Нещо в тази жена ме кара да не й имам вяра. По-добре да играем на сигурно. Никой от нас не бива да си навлича гнева на нашия уважаван шеф, като застраши с нещо рискованото начинание. Лин Тай ще осъществи желанието си да умре.
Възрастна жена, която се представи като медицинска сестра, нежно започна да попива с мокра кърпа лицето на Лин Тай, за да почисти засъхналата кръв, после проми раните с дезинфекционна течност от шишенце, което извади от малка аптечка. След като свърши, жената отиде да утешава едно момче, което хлипаше в прегръдките на майка си. Лин Тай отвори по-малко подутото си око и потисна внезапен пристъп на гадене. Въпреки неописуемите болки, които бликаха от всяка точка на тялото й, съзнанието й беше напълно ясно и тя можеше да си даде сметка за всичко онова, което я доведе до това тежко състояние.
Тя не се казваше Лин Тай. В американското й свидетелство за раждане бе вписано името Джулия Мари Лий, родена в Сан Франциско, Калифорния. Баща й, американски финансов експерт, бил пратен на работа в Хонг Конг, където се запознал и оженил за дъщерята на заможен китайски банкер. С изключение на гълъбовосивите очи под кафявите контактни лещи, тя приличаше на майка си, която минаваше за красавица със синкавочерната си коса и азиатски черти на лицето. Лин Тай не беше и никаква учителка от китайската провинция Цзянсу.
Джулия Мари Лий работеше като специален агент под прикритие в отдела за разследване на международни тъмни сделки към Службата за емиграция и натурализация на САЩ. Представяйки се за Лин Тай, в Бейджин2 тя бе броила на представителя на синдиката за контрабандно прехвърляне на чужденци в китайска валута сумата, равностойна на 30 000 щатски долара. Ставайки част от човешкия товар и мизерните му условия, тя събра богата информация за дейностите на синдиката и методите за осъществяване на операцията.
Планът й, след като веднъж бъдеше нелегално свалена на брега, беше да се свърже с местния помощник областен директор по разследванията в Сиатъл, който беше уведомен и очакваше информацията, за да арестува контрабандистите на своя територия и да разбие канала на синдиката, водещ до Северна Америка. Сега съдбата й беше несигурна и тя не виждаше път за бягство.
Благодарение на някакъв резервоар на силата на духа й, за който не бе подозирала, Джулия издържа на мъченията. Месеците на усилена подготовка не я бяха закалили за жесток побой. Тя се проклинаше, задето бе избрала погрешен курс на поведение. Ако просто беше приела съдбата си, планът й да избяга положително щеше да се осъществи. Но тя си бе помислила, че като играе ролята на изплашена, но горда китайка, ще успее да заблуди престъпниците. Сметките й обаче излязоха криви. Вече проумяваше, че всеки опит за съпротивление щеше да се наказва безмилостно. Много от мъжете и жените, както започна да вижда в слабата светлина, също са били подложени на жесток побой.
Колкото повече Джулия мислеше за положението си, толкова повече се уверяваше, че и тя, и другите около нея в товарния трюм, ще бъдат убити.
2.
Собственикът на малък смесен магазин в Орион Лейк, намиращ се на 144 километра на запад от Сиатъл, се извърна леко, за да погледне към мъжа, който отвори вратата и се задържа за миг на прага. Градчето Орион Лейк беше встрани от утъпкания път към най-оживените пътни артерии и Дик Колбърн познаваше всеки в тази сурова област на полуостровната планинска верига Олимпик. Непознатият трябва да беше или турист, минаващ оттук, или рибар от Сиатъл, дошъл да опита късмета си с улов на сьомга или пъстърва, които горската служба развъждаше в близкото езеро. Мъжът беше облечен с късо кожено яке над дебел пуловер и панталони от рипсено кадифе. Не носеше шапка върху гъстата си къдрава, черна коса, започнала да сивее покрай слепоочията. Колбърн забеляза как непознатият обходи с поглед, без да мигне, рафтовете и витрините, преди да пристъпи навътре.
По навик огледа набързо мъжа. Беше висок — над главата му оставаха само три пръста до горния ръб на вратата. Не прилича на канцеларски плъх, прецени в себе си бакалинът. Кожата му е доста обветрена и набръчкана, за да прекарва живота си в затворено помещение. Бузите и брадичката му плачеха за бръснач. Тялото му беше слабо за ръста му. Излъчваше безпогрешния вид на човек, преживял много — и добро, и лошо. Изглеждаше уморен, не физически, а емоционално изразходван и като че ли вече не го беше много грижа за живота му. Сякаш беше усетил, че смъртта го е потупала по рамото, но той по някакъв начин я бе отблъснал. Въпреки това обаче в матовозелените му очи, които се открояваха сред чертите на изпитото му лице, се забелязваше стаена веселост и прикрито чувство на гордост.