Колбърн продължи да попълва рафтовете със стока.
— С какво мога да ви услужа? — попита той през рамо.
— Просто се отбих тук да понапазарувам — отвърна непознатият и понеже магазинът на Колбърн беше твърде малък, за да разполага с пазарски колички, той взе една кошница и я провеси на ръката си.
— Как е риболовът?
— Още не съм си опитал късмета.
— Има една хубава дупка в южния край на езерото, където е известно, че рибата много кълве.
— Ще го имам предвид, благодаря.
— Взехте ли си вече разрешително за риболов?
— Не, но съм сигурен, че вие имате право да ми издадете такова.
— Жител ли сте на щата Вашингтон?
— Не.
Бакалинът извади един формуляр изпод щанда и подаде на мъжа писалка.
— Трябва само да попълните тази бланка. Таксата ще я включа в покупките ви. — С обиграния си слух Колбърн долови в говора на мъжа слабо югозападно произношение. — Яйцата са съвсем пресни. Местно производство са. Днес имам консерви със задушено от „Шеймъс О’Мали“. А пушената сьомга и филетата от лос са като дар от небето.
За първи път по устните на непознатия пробяга усмивка.
— Идеята за филетата от лос и сьомгата е чудесна, но мисля да взема и от задушеното на господин О’Мали.
След около петнайсет минути кошницата беше напълнена и поставена на щанда до старинна месингова каса. Вместо с обичайния за рибарите подбор на видове консерви, в тази кошница имаше предимно плодове и зеленчуци.
— Изглежда, възнамерявате да поостанете известно време — отбеляза Колбърн.
— Мой стар приятел ми предостави хижата си край езерото. Сигурно го познавате, казва се Сам Фоули.
— Сам Фоули? Познавам го от двайсет години. — После ядовито добави: — Неговата хижа е единствената, която проклетият китаец още не е купил. И слава богу, защото ако сам я продаде, рибарите няма да имат повече никакъв достъп до езерото.
— Интересно, защо повечето хижи изглеждат порутени и изоставени, с изключение на странната на вид постройка, дето се намира на западния бряг на езерото, близо до устието на малката река.
Докато отмяташе продуктите на касовия апарат, Колбърн отвърна:
— През четирийсетте години това беше фабрика за консервиране на риба, която след това фалира. Китаецът я купи на безценица и я преустрои в луксозно имение. Построи дори игрище за голф с девет дупки. После започна да изкупува всяка собственост край езерото. Вашият приятел Сам Фоули остана единственият, който протака продажбата.
— Май ще се окаже, че половината от жителите на щата Вашингтон и Британска Колумбия са китайци — подметна непознатият.
— Те заливат северозападното тихоокеанско крайбрежие като приливна вълна, откакто комунистическото им правителство превзе Хонконг. Вече притежават половината Сиатъл и голяма част от Ванкувър. Представям си какво ще бъде населението там след петдесет години. — Колбърн замълча и натисна бутона „всичко“ на касата. — С разрешителното за риболов сметката ви е седемдесет и девет и трийсет и пет.
Непознатият извади портфейл от задния джоб на панталона си, подаде на бакалина стодоларова банкнота и зачака за рестото си.
— Китаецът, за когото споменахте… с какво се занимава?
— Знам само, че е заможен корабен магнат от Хонконг. — Колбърн започна да слага продуктите в плик. — Никой не го е виждал. Изобщо не се мярка в града. Тук пристигат и си заминават само шофьорите на големи товарни фургони. Странни неща стават тук, всеки от местните хора ще ви го потвърди. Той и приятелите му например не излизат на риболов през деня. Ще чуете двигателите на лодките им само нощем, но няма да видите никакви светлини по тях. Хари Даниелс, който ловува в гората и опъва палатка край реката, твърди, че някаква много странна на вид лодка плава по езерото след полунощ, но само когато няма луна.