— Но как може човек да тръгне да търси кораб, потънал преди петдесет години?
— Като започне с почукване на една врата на пет-шест пресечки по тази улица.
26.
Пит отби огромния дюзенбърг по тясна пътека за коли между две къщи с тухлени стени, обвити целите с бръшлян. Спря колата пред просторна бивша постройка за каляски, пред която се простираше огромен двор, сега покрит с навес.
— Кой живее тук? — полюбопитства Джулия.
— Един изключително интересен екземпляр — отвърна Пит и посочи голямото бронзово чукало на входната врата, излято във формата на ветроходен кораб. — Иди да почукаш, стига да можеш.
— Стига да мога ли? — Тя колебливо се пресегна към чукалото. — Да няма някакъв трик?
— Не е това, което си мислиш. Хайде, давай, опитай да го повдигнеш!
Но преди Джулия да докосне чукалото, вратата се отвори широко. На прага застана огромен шишко, облечен с виненочервена копринена пижама с индийски десен в комплект с подобен халат. Джулия ахна от изненада и отстъпи крачка назад, блъскайки се в Пит, който се разсмя.
— Той никога не закъснява.
— За какво да закъснявам? — попита дебелият мъж.
— Да отвориш вратата, преди гостенинът ти да почука.
— А, това ли било. — Огромният мъж махна с ръка. — Една камбанка вътре ме предупреждава, когато някой се движи по алеята за коли.
— Сейнт Джулиан — продължи Пит, — извинявай за късното посещение.
— Глупости! — избоботи мъжът, който сигурно тежеше сто и осемдесет килограма. — Ти си добре дошъл по всяко време на деня или нощта. Коя е тази прекрасна млада дама?
— Джулия Лий, да ти представя Сейнт Джулиан Пърлмутър, голям гастроном, колекционер на хубави вина и притежател на най-голямата библиотека за потънали кораби в света.
Пърлмутър се поклони и целуна ръка на Джулия.
— За мен е винаги удоволствие да се запознавам с приятелите на Дърк. — Той отстъпи настрани и ги покани с жест на ръката, от което копринения ръкав се развя като знаме от лек бриз. — Цяла нощ ли ще стоим тук! Хайде влизайте, влизайте! Тъкмо се канех да отворя бутилка четирийсетгодишно порто „Барос“. Ще ми е приятно да ми правите компания.
Джулия пристъпи навътре от покрития двор, където някога са се впрягали коне към красиви каляски, и стаи дъх, като видя хилядите книги, заели всеки сантиметър свободно пространство в някогашната постройка, приютявала каляски. Повечето бяха прилежно подредени върху безкрайни лавици, други стояха натрупани покрай стените, по стълбите и по вътрешните балкони. Спалните, баните, килерите, дори кухнята и трапезарията също бяха претъпкани от книги. Те присъстваха и по коридора и оставяха малко място за минаване.
За повече от петдесет години Сейнт Джулиан Пърлмутър бе събрал на едно място най-добрата и най-скъпата колекция от литература за исторически кораби. Библиотеката му пораждаше завистта на всеки морски архив в света и нямаше равна на себе си. Онези книги и корабни дневници, които не можеше да притежава, той най-старателно фотокопираше.
Пърлмутър с охота предоставяше колекцията си на всеки, който почукаше на вратата, за да търси информация за някой потънал кораб, без да иска никакви пари. Доколкото знаеше Пит, той никога не бе връщал някого, който е поискал да се възползва от неограничените му знания.
Ако смайващият склад на книги не беше колосална гледка, то самият Пърлмутър беше. Джулия го гледаше с широко отворени очи. Лицето му, станало моравочервено от дългогодишно попрекаляване с хубава храна и напитки, едва се виждаше от къдравата сива коса и гъста брада. Носът под небесносините му очи приличаше на малка червена топка. Устните му се криеха под дълги и извити в краищата мустаци. Той наистина беше много пълен, но нямаше отпуснати тлъстини и плът. Беше набит като огромна дървена скулптура. Повечето хора, които го виждаха за първи път, предполагаха, че е по-млад, отколкото изглеждаше. Но Сейнт Джулиан Пърлмутър беше прехвърлил с една година седемдесетте и си оставаше неизменно весел.