— Не, обхватът му е до три километра.
— В такъв случай време е да… — Пит не довърши изречението, защото в този момент видя двата микробуса, които завиха от ъгъла и спряха до тротоара от двете страни на дюзенбърга, който все още се намираше на алеята за коли. Те едва оставяха място на голямата кола да се промуши между тях. Не бяха включили фаровете, само светлините за паркиране. Хората вътре се виждаха като размазани силуети през тъмните стъкла.
— Знаех си, че нищо лошо не се е случило. — Джулия хвърли всезнаещ поглед към Пит и отново заговори в радиопредавателя: — Сянка, тук Дракон, защо напуснахте позициите си до къщата?
Този път почти веднага отговори глас.
— Извинявай, Дракон, решихме, че няма да е зле да направим една обиколка наоколо, за да проверим за съмнителни превозни средства. Ако сте готови да тръгвате, моля, кажи ни местоназначението ви.
— Не на мен тия! — рече Пит, оглеждайки разстоянието между калниците на двата микробуса, като същевременно преценяваше автомобилното движение по улицата. — Поне единият микробус е трябвало да остане на мястото си, докато другият прави обиколката. Ти си агент, аз ли да ти казвам тия неща!
— Питър не би наел безотговорни хора — възрази твърдо Джулия. — Той не работи така.
— Недей да им отговаряш още! — каза рязко Пит. В мозъка му като червена предупредителна лампичка започна да присветва мисъл за опасност. — Ние сме предадени. Обзалагам се, че тия не са същите мъже, наети от Харпър.
За първи път очите на Джулия се изпълниха с нарастващо лошо предчувствие.
— Ако си прав, какво да им кажа тогава?
Дори да смяташе, че животът им е в огромна опасност, Пит с нищо не се издаде. Лицето му остана студено, умът му трескаво работеше.
— Кажи им, че отиваме у дома, на Вашингтонското национално летище.
— Живееш на летище? — изуми се Джулия, но после се сети: — О, да, нали ми спомена. И откога?
— Кажи-речи, от двайсет години. Всъщност живея в периферията му.
Джулия сви рамене от почуда и даде наставления на мъжете в микробусите. В това време Пит се пресегна под седалката и извади клетъчен телефон.
— Сега се свържи с Харпър, обясни му положението и му кажи, че тръгваме към мемориала Линкълн. Кажи му още, че аз ще се опитам да забавя пристигането си, за да му дам възможност да ги засече.
Джулия набра номера и зачака някой от другия край на линията да се обади. След като се представи, я свързаха с Питър Харпър, който се беше прибрал вкъщи и си почиваше сред семейството си. Джулия му предаде съобщението от Пит, послуша безмълвно известно време, след това изключи телефона и погледна безизразно Пит.
— Подкреплението е на път. Питър каза да ти предам, че имайки предвид какво се е случило в хангара ти тази вечер, съжалява, че не е предвидил евентуални по-нататъшни действия.
— Ще изпрати ли полицейски отряди към Мемориала, за да пресрещнат ония?
— В момента се свързва с тях. Ти не ми каза какво се е случило в хангара ти.
— Не сега.
Джулия понечи да каже нещо, но размисли и каза друго:
— Защо да не изчакаме подкреплението точно тук?
Пит огледа микробусите, стоящи безшумно и застрашително до тротоара.
— Не мога да се задържам дълго тук, сякаш чакам движението да намалее, защото нашите приятелчета ще започнат да се усещат, че сме ги разкрили. Веднъж стигнем ли Масачузетс авеню и влеем ли се в главния поток от коли, ще бъдем до голяма степен в безопасност. Те няма да рискуват да се издадат, като ни нападнат пред очите на стотици свидетели.
— Можеш да се обадиш на деветстотин и единайсет по клетъчния телефон и да ги помолиш да пратят патрулна кола, обикаляща района.
— Ако си диспечер, ще повярваш ли на някаква странна история и ще поемеш ли отговорността да наредиш на група патрулни коли да поемат към мемориала Линкълн и да търсят дюзенбърг в оранжево и кафяво от двайсет и девета година, преследван от убийци?
— Е, сигурно не — призна Джулия.
— Най-добре е да оставим Харпър да повика полицейските отряди.
Той превключи дългия лост на пода на първа скорост и подавайки малко газ, излезе на уличното платно, завивайки наляво, така че микробусите да загубят време, докато правят обратен завой, за да го последват. Беше изминал стотина метра, преди да бъде осветен от фаровете на водещия микробус. След две пресечки тежкият дюзенбърг зави по Масачузетс авеню и започна да се промъква между нощното движение на булеварда.