— Благодаря за загрижеността, капитане. — Джулия замълча, извърна се и посочи към един широкоплещест мъж с мустаци като на морж, нахлупил ниско над хлътналите си сиви очи бейзболна шапка. — Беше мечта да се работи с уважаемия Кокран, когато репетирахме за тази моя роля.
— Мики Кокран е бил наричан всякак, но никога „мечта“ — засмя се Луис.
— Извинете ме за трудностите, които създадох на всеки от вас — каза тихо Джулия.
— Всички на борда на „Уихокън“ се чувстваме отговорни за безопасността ви. Адмирал Фъргюсън ми даде изрични нареждания да ви закрилям, независимо от обстоятелствата. Не ви завиждам за тази работа, госпожице Лий. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да ви опазим от неприятности.
Тя отмести поглед настрани и запази спокойния израз на лицето си, въпреки напиращите сълзи.
— Благодаря ви — каза тя простичко. — Благодарете и на останалите от мое име.
След като Стоу нареди да бъде пусната на вода моторницата на катера, капитан Луис пак погледна към Джулия.
— Време е — рече той и стисна здраво ръката й. — Бог да ви благослови и късмет!
Капитан Ли Хунчан не беше особено ядосан, че от бреговата охрана на САЩ спряха кораба му и се качиха на борда защото отдавна го очакваше. Директорите в „Кин Шан маритайм“ го бяха предупредили, че американските емиграционни служители са напреднали в усилията си да пречат на разрастващото се контрабандно вкарване на чужденци в страната. Той се чувстваше неуязвим към всяка заплаха. И най-щателната проверка нямаше да открие втория корпус, закрепен под най-широката част и кила на кораба му, където се намираха триста емигранти. Въпреки тясното пространство и непоносимите условия там, той не беше изгубил нито един от тях. Хунчан беше получил уверението, че както винаги и този път ще бъде щедро възнаграден от великодушния Кин Шан след завръщането си в Китай. Това беше шестото му плаване, комбиниращо превоз на товар и незаконни емигранти, и тлъстото му възнаграждение вече се оформяше в съзнанието му като разкошна къща за семейството му в елитния квартал на Пекин.
С невъзмутимо и на вид отпуснато лице той видя как носовата вълна на катера на бреговата охрана спадна. Хунчан още нямаше петдесет години, а косата му вече се беше прошарила и блестеше на слънцето, въпреки че тесните му мустачки бяха все още черни. Със стиснати устни и тъмнокехлибарени очи и с поглед на добродушен дядо той наблюдаваше как двата кораба застанаха на дрейф съвсем близо един до друг. После бе спусната моторна лодка, която запори водата към „Сун Лиен стар“. Той кимна на първия си офицер.
— Идете до задбордната стълба да посрещнете нашите гости. Около десетина са, доколкото виждам. Окажете им пълно съдействие и им разрешете свободен достъп до всяко кътче на кораба. — След това най-спокойно, сякаш седеше в градината на къщата си, капитан Ли Хунчан поръча да му донесат чай и загледа качващата се на борда му група, която веднага се залови с работата си.
Лейтенант Стоу отиде до мостика, за да поднесе почитанията си на капитан Хунчан и поиска да види корабните документи и митническата декларация. Екипът от бреговата охрана започна да се пръска — четирима отидоха да огледат отсеците, трима се заловиха с контейнерите, а други трима слязоха в жилищните помещения. Китаецът се държеше с безразличие към нахлуването им и почти не обърна внимание на тримата души от бреговата охрана, които като че ли повече се интересуваха от офицерския стол, и по-точно от камбуза, отколкото от самостоятелните каюти.
В офицерския стол бяха само двама от екипажа на контейнеровоза. И двамата бяха облечени в бели униформи и фуражки. Седяха край една маса — единият четеше китайски вестник, а другият сърбаше супа. Никой от тях не възрази, когато Кокран ги помоли с езика на ръцете да излязат в коридора, докато бъдат проверени трапезарията и камбуза.
Облечена в униформата на бреговата охрана, Джулия се запъти право в камбуза, където завари Лин Уан Чу, с бели блуза и панталон, да разбърква с дълга дървена лъжица врящи скариди в казан на печката. Изпълнявайки нареждането на капитана да съдейства на инспекторите от бреговата охрана, тя вдигна поглед през излизащата от казана пара и се усмихна широко. После продължи да си върши работата, без да обръща повече внимание на Джулия, която мина зад нея и огледа килерите и складовете за провизии.
Лин Уан Чу не почувства върха на иглата, която се заби в гърба й. След секунди в очите й се появи почуда и парата над казана като че ли изведнъж се сгъсти. После всичко потъна в мрак. Много по-късно, когато се събуди на борда на „Уихокън“, първата й мисъл беше да не би да е преварила скаридите.