— Къде искаш да те сваля? — попита Гън, който стоеше зад щурвала на малката моторница.
— Ами не виждам по-подходящо място от най-близката крайбрежна кръчма да се запозная с местните хора — отвърна Пит.
Джордино посочи към несиметрично разположените дървени постройки край кея. Неонова реклама на покрива на една от тях обявяваше:
МОРСКИ ДЕЛИКАТЕСИ И АЛКОХОЛ
— Май това там ще е нашето място.
— Вероятно в съседните постройки рибарите стоварват улова си и го опаковат — отбеляза Пит. — По-добро място да се пита за необичайни неща по реката, здраве му кажи!
Гън намали скоростта на моторницата, за да я преведе между малка флотилия от траулери, и спря в подножието на дървена стълба.
— Успех! — пожела той с усмивка на качващите се на кея Пит и Джордино. — И да „пишете“!
— Ще поддържаме връзка — увери го Пит.
Гън помаха с ръка, оттласна от кея и обърна малката реактивна лодка обратно по течението към „Марин Денизен“.
Кеят вонеше на риба, миризмата се усилваше още повече от нощната влага. Джордино посочи с брадичка към купчина стридени черупки, която стигаше почти до покрива на крайбрежната кръчма.
— Една бира „Дикси“ и дузина сочни стриди ще ми дойдат повече от добре в момента — подхвърли той с радостно предчувствие.
— Бас ловя, че и супата им от бамя ще е от световна класа.
Влизането през вратите на кръчмата „Рибен кей на Чарли“ беше все едно да се върнеш назад във времето. Старата климатична инсталация отдавна бе загубила битката с човешка пот и цигарен дим. Дъсченият под беше протрит от рибарски ботуши и обгорен от стотици фасове. Масите, направени от капаци на люкове на стари кораби и лакирани, също показваха своя дял от угарки. Грохналите капитански столове бяха снаждани и лепени след дългогодишни сбивания в бара. Окачени по стените, ръждясали метални табели рекламираха всичко: от джинджър ейл „Ант бий“ до уиски „Олд саут“. Те до една бяха безразборно надупчени от куршуми от минало или днешно време. Никъде нямаше реклами на съвременна бира. Полиците зад барплота, отрупани с близо сто различни видове алкохолни напитки, някои от които местно производство, изглеждаха така, сякаш са били безразборно заковани за стената от времето на Гражданската война. Барплотът беше направен от палубата на отдавна изоставен риболовен кораб и плачеше за набиването на не една талпи в него.
Клиентелата представляваше смесица от рибари, местни работници в кораборемонтните и строителните работилници и работници на нефтените сонди недалеч от брега — груби, отрудени хора. Тук беше земята на каджуните и неколцина разговаряха на френски език. Две големи кучета дремеха кротко под една свободна маса. Най-малко трийсетина мъже изпълваха бара, жена не се виждаше никъде, дори и като барманка. Всички питиета се сервираха от бармана. Чаши за бирата не се даваха, получаваш я или в шише, или в консерва. Единствено твърдият алкохол заслужаваше пукната и нащърбена чаша. Един келнер с вида на борец, който излиза всеки четвъртък на местната арена, сервираше храната.
— Какво мислиш? — обърна се Пит към Джордино.
— Сега вече знам къде отиват да умират старите хлебарки.
— Само не забравяй да се усмихваш и да се обръщаш с „господине“ към всекиго от тези мъжаги, който те попита колко е часът.
— Това е последното място, където бих започнал да се бия — съгласи се Джордино.
— Добре че не сме облечени като туристи, слезли от туристически кораб — отбеляза Пит, оглеждайки кърпените и мръсни дрехи, с които екипажът на „Марин Денизен“ беше снабдил Джордино и него. Той беше убеден, че по миризмата на чисто в кръчмата ще разберат, че не са тукашни.
— Знаех си аз, че не биваше да се къпя последния месец — вметна иронично Джордино.
Пит се поклони и посочи към една свободна маса.
— Ще вечеряме ли?
— И още как! — Джордино му отвърна с поклон и издърпа един от столовете, за да седне.
След като минаха двайсет минути, без да бъдат обслужени, Джордино се прозя и рече:
— Изглежда, че келнерът добре е заучил техниката да се прави, че не забелязва масата ни.
— Май те чу, защото идва — усмихна се Пит.
Келнерът беше облечен с джинси и фланелка с щампа, изобразяваща младо дългорого добиче, спускащо се на ски по кафяв хълм, и с надпис: АКО БОГ Е ИСКАЛ ТЕКСАСЦИТЕ ДА КАРАТ СКИ, ЩЕШЕ ДА НАПРАВИ КРАВЕШКИТЕ ЛАЙНА БЕЛИ.