— Ще искате ли нещо от кухнята? — попита той с изненадващо висок глас.
— За мен дузина скариди и бира „Дикси“ — каза Джордино.
— Имате ги — отвърна сервитьорът. — А за вас?
— Една купа от знаменитата ви супа от бамя.
Мъжът се усмихна.
— Не знаех, че е знаменита, ама наистина е вкусна. Нещо за пиене?
— Имате ли текила?
— Разбира се. Тук идват много рибари от Централна Америка.
Сервитьорът се обърна и закрачи към кухнята, но преди това ги погледна и рече:
— Веднага се връщам.
— Надявам се да не се мисли, че е Арнолд Шварценегер и да минава с кола през стена — смънка Джордино.
— Отпусни се — каза му Пит, — наслаждавай се на местния колорит, на посетителите, на задименото обкръжение…
— Не е лошо да се възползвам от застоялия въздух и да го подсиля още повече — рече Джордино и запали една от екзотичните си пури.
Пит огледа помещението, търсейки да открие подходящ човек, от който да изкопчи информация. Загледа се в една група мъже от сондовата кула, които бяха наобиколили единия край на барплота и играеха на залагания. Те бяха добра възможност, но не изглеждаха предразположени към непознати. Започна да съсредоточава вниманието си в рибарите. Неколцина от тях седяха около две-три събрани маси и играеха покер. Един по-възрастен мъж, около шейсет и пет години, както прецени Пит, беше яхнал стол и следеше играта, без да взима участие. Приличаше на саможивец, но в синьо-зелените му очи проблясваха весели и дружелюбни пламъчета. Имаше силно прошарена коса и мустаци, които се съединяваха с брада, закриваща цялата долна челюст. Той наблюдаваше как другите подхвърлят парите си на масата като психолог, който изучава поведението на лабораторни мишки.
Сервитьорът донесе питиетата, но без табла — в едната ръка стъклена чаша, в другата шише.
Пит го погледна и попита:
— Каква марка е текилата?
— Мисля, че е „Панчо Вила“.
— Доколкото познавам видовете текила, „Панчо Вила“ е в пластмасови шишета.
Сервитьорът изкриви устни, сякаш се опитваше да изрови от паметта си нещо видяно преди много години. После лицето му светна.
— А, да, прав сте. Наистина е в пластмасови шишета. Чудесно лекарство за неразположението ви.
— В момента нямам никакво неразположение — рече Пит.
Джордино се захили самодоволно.
— Колко утайка лежи на дъното на тази бутилка и колко струва тя?
— Докато работехме над проекта „Златото на инките“ в пустинята Соноран, си купих бутилка за долар и шейсет и седем — вметна Пит.
— Дали не е опасна за пиене?
Пит вдигна чашата си на светлината, преди да отпие солидна глътка. После закачливо събра очи и рече:
— Като всяко пристанище по време на буря.
Сервитьорът се върна от кухнята със стридите за Джордино и супата за Пит. Като основно ядене двамата си поръчаха джамбалая18 и морски вълк. Стридите от Мексиканския залив бяха толкова големи, че Джордино трябваше да ги реже като пържола. А супата от бамя спокойно можеше да задоволи глада на лъв. След като натъпкаха стомасите си, омитайки огромното плато с джамбалая, те си поръчаха по още едно от питиетата си, отпуснаха се на столовете и охлабиха коланите си.
По време на вечерята Пит почти не откъсваше поглед от мъжа, наблюдаващ покерджиите.
— Кой е онзи възрастен човек там, дето е възседнал стола? — попита той сервитьора. — Познавам го отнякъде, но не мога да се сетя откъде.
Погледът на сервитьора пробяга покрай бара и спря върху въпросния мъж.
— А, той ли. Той притежава риболовна флотилия. Излиза предимно за раци и скариди. Има също така и развъдник за морски вълк. По вида му не личи, но е заможен човек.
— А дали дава лодки под наем?
— Това не знам. Ще трябва да питате него.
Пит се обърна към Джордино.
— Защо не се разходиш до бара да провериш дали можеш да научиш къде хвърлят отпадъците си влекачите на „Кин Шан маритайм“.
— А ти?
— Аз ще поразпитам за драгирането по горното течение на реката.
Джордино кимна мълчаливо и стана от стола. Не след дълго той вече разсмиваше неколцина рибари, като им разказваше случки от риболовните си дни край Калифорния.
Пит се приближи до възрастния човек и застана до него.