— Извинете, господине, мога ли да поговоря с вас?
Синьо-зелените очи на сивокосия мъж бавно огледаха Пит от колана до черната му къдрава коса. После той кимна, стана от стола и направи знак на Пит да отидат в едно сепаре в ъгъла на бара. След като се настани и си поръча бира, рибарят заговори:
— С какво мога да ви услужа, господин…?
— Пит.
— Господин Пит. Вие не сте от този блатист район.
— Не. Аз работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон.
— И правите морски изследвания тук?
— Този път не — отвърна Пит. — Колегите ми и аз сътрудничим на Емиграционната служба, която се опитва да спре незаконното вкарване на чужденци в страната.
Възрастният мъж извади загасена пура от джоба на вехтия си анорак и я запали.
— Как мога да ви помогна аз?
— Бих искал да наема лодка, за да проуча изкопните работи нагоре по реката…
— Канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“, за извличане на земен насип за Сунгари ли? — прекъсна го осведоменият рибар.
— Точно той.
— Няма много за проучване освен един голям ров на мястото на загадъчното блатисто разклонение. Сега хората го наричат Загадъчния канал.
— Не мога да повярвам, че е било необходимо такова голямо количество насип за строежа на пристанището — отбеляза Пит.
— Изкопаната кал от канала, която не се е използвала за насип, беше натоварена на шлепове и изхвърлена в залива — поясни рибарят.
— Там наблизо има ли селище?
— Имаше един град, наречен Калзас, разположен в края на мочурливата местност, недалече от река Мисисипи. Но вече го няма.
— Калзас не съществува? — попита Пит.
— Китайците заявиха, че направили услуга на жителите на града, като им били осигурили достъп по вода до Ачафалайа. Истината обаче е, че те подкупиха собствениците на земя. Платиха им три пъти повече от действителната стойност на земите им и от всичко остана един призрачен град. Другото бе изхвърлено с булдозери в мочурището.
Пит изглеждаше объркан.
— Тогава каква е била целта да се прокопае канал със задънен край, когато те са могли да си набавят насип отнякъде другаде в долината Ачафалайа?
— Всички по поречието на реката също се чудят — отвърна възрастният рибар. — Проблемът е, че онези мои приятели, които от трийсет години ловяха риба в блатистото разклонение на реката, вече не са добре дошли там. Китайците опънаха верига над новия канал и вече не разрешават достъп за рибарите. Нито за ловците.
— А те използват ли канала за плаване на шлепове?
Рибарят поклати глава.
— Ако си мислите, че вкарват незаконно чужденци по канала, грешите. Единствените влекачи и шлепове, които плават от Сунгари, свиват на северозапад по блатистото разклонение Теч и спират до един кей край една стара изоставена фабрика за захар на около шестнайсет километра от Морган Сити. „Кин Шан маритайм“ я купи, когато започна строежа на Сунгари. Железопътната линия, минаваща покрай фабриката, бе възстановена от китайците.
— И накъде води тя?
— Свързва се с главната Южнотихоокеанска линия.
Калните води започваха да се избистрят. Пит не каза нищо в продължение на няколко минути. Загледан в пространството, той си спомни за дирята след „Сун Лиен стар“, която бе наблюдавал. Тя изглеждаше някак необикновена, но ясно очертана под разпенената водна повърхност, което не е нормално за основната корпусна конструкция на товарен кораб. Беше му се сторило, че корпусът или измества повече вода, отколкото предвидената според конструкцията, или имаше втори, външен корпус. Започна да си представя в съзнанието отделен плавателен съд, може би подводен, който е закрепен за кила на контейнеровоза. Накрая попита:
— Има ли име този кей?
— Навремето се наричаше Бартоломо, на името на човека, който построил фабриката през хиляда деветстотин и девета.
— За да стигна достатъчно близо до кея Бартоломо и да го проуча, без да събуждам подозрение, ще трябва да наема някаква рибарска лодка.
Старият рибар погледна Пит, сви рамене и се усмихна.
— Аз бих използвал нещо по-добро. На вас и колегата ви трябва шантибот.
— Шантибот ли? Какво представлява?
— Някои ги наричат плаващи палатки. Хората ги използват да се разхождат с тях нагоре-надолу, да пускат котва в блатистите разклонения на реката край градовете или фермите и да потеглят отново. Често ги оставят на някое място за дълго и ги използват като къщички за отдих. Малко са вече хората, които живеят в тях постоянно.