— Очаквах ви. Кид каза, че ще дойдете тази сутрин. Той е готов за плаване, резервоарът за гориво е пълен, акумулаторът е зареден и има достатъчно резервно гориво.
— Благодаря ви за старанието. Ще се върнем след няколко дни.
— Разбрах, че отивате до канала, който прокопаха китайците.
Пит кимна.
— Мълвата бързо се разнася.
— Имате ли навигационни карти на реката? — попита Уилър.
— Надявах се вие да ме снабдите.
Уилър се обърна и провери етикетите, залепени на един шкаф с отделения, откъдето стърчаха навити навигационни карти на местните водни пътища и топографски карти на заобикалящите ги мочурища. Той извади няколко и ги разгъна върху плота.
— Това е карта за дълбочините на реката, а ето и няколко топографски карти на долината на Ачафалайа. Една от тях изобразява района около канала.
— Много ми помогнахте, господин Уилър — каза Пит. — Благодаря ви.
— Предполагам, знаете, че китайците няма да ви допуснат да минете по канала. Преградили са го с верига.
— Няма ли друг път, по който да влезем? — поинтересува се Пит.
— О, да, най-малко два. — Уилър взе един молив и започна да отбелязва знаци върху картата. — Може да поемете или по разклонението Хукър, или по Мортимър. И двете текат успоредно на канала и се вливат на около дванайсет километра от Ачафалайа. Но по Хукър е по-лесно да плавате с лодката.
— А дали „Кин Шан маритайм“ притежава земята около разклонението Хукър?
Уилър поклати глава.
— Техните граници се простират едва на стотина метра от двете страни на канала.
— Какво ще стане, ако минем през бариерата?
— Местните рибари и ловджии се промъкват от време на време, но в повечето случаи са залавяни и пропъждани от цяла армия въоръжени китайци, които охраняват канала.
— Значи охраната е силна — отбеляза Пит.
— Но само през деня. Ако опитате да влезете по тъмно, можете да видите каквото ви трябва, тъй като следващите две нощи ще има все още четвърт луна, и да се измъкнете, преди да са ви усетили.
— Някой да е казвал, че е видял нещо странно по канала и около него?
— Не, никой. Дори всички се чудят какво толкова пазят, та не дават да се припари дотам.
— Има ли движение на кораби или шлепове по канала?
— Не — поклати глава Уилър. — Веригата е неподвижна и не може да се свали, освен ако не бъде взривена.
— Каналът има ли име?
— Известен е като Загадъчното разклонение — отвърна замислен Уилър. — А беше много красиво разклонение, преди да го разширят. Наоколо имаше много сърни, диви патици и алигатори за ловуване, видове риба… Загадъчното разклонение беше същински рай за спортуване. Сега всичко отиде по дяволите, а до малкото, което остана, няма вече достъп.
— Надявам се с приятеля ми да открием някои отговори в следващите четирийсет и осем часа — каза Пит, докато прехвърляше продуктите от кошницата в един кашон, който му предложи Уилър.
Собственикът на пристана за лодки написа няколко цифри в единия край на една от навигационните карти.
— Ако ви се случи нещо, обадете ми се на клетъчния телефон. Ще се погрижа да получите помощ възможно най-бързо.
Пит беше трогнат от дружелюбните и будни хора в южна Луизиана и от тяхната отзивчивост. Той благодари на Уилър, взе кашона с провизиите и се запъти обратно към шантибота. Когато стъпи на верандата, завари Джордино да стои на вратата и да клати глава от почуда.
— Няма да повярваш какво ще видиш вътре — рече той.
— По-лошо, отколкото очакваше ли?
— Напротив. Вътре е чисто и спартански подредено. Само двигателят и пътникът малко ме стряскат.
— Какъв пътник?
Джордино му подаде бележка, която бе намерил на вратата. В нея пишеше:
Господин Пит и господин Джордино, тъй като искахте да приличате на местни жители по време на риболова ви, помислих си, че трябва да си имате и компания. Затова ви давам и Ромбърг, та да подсилите вида си на речни хора. Той ще яде всякаква риба, която му подхвърлите.
Успех!
— Кой е тоя Ромбърг? — попита Пит.
Джордино се дръпна от рамката на вратата и безмълвно посочи навътре в помещението, където лежеше по гръб чистокръвна хрътка, с вирнати нагоре лапи, с уши, проснати от двете му страни и с полуизплезен език.