— Да не е мъртво?
— Ами можеше и да бъде след огромния ентусиазъм, който изрази, като ме видя — отвърна Джордино. — Оттогава не е мигнало, не е помръднало.
— А на двигателя какво му е?
— Ела само да го видиш. — Джордино го поведе през единственото помещение, което представляваше едновременно дневна, спалня и кухня, към капак на пода. Той вдигна капака и посочи надолу в компактното машинно отделение на дъното на корпуса. — „Форд“ 1070 кубически сантиметра, V-8. Възстаричък, но доста добър. Вероятно е с най-малко четиристотин конски сили.
— Ако не и четиристотин двайсет и пет — предположи Пит, оглеждайки с възхищение мощния двигател, който изглеждаше в безупречно състояние. — Как ли се е смял вътрешно човекът, когато го попитах дали двигателят може да движи лодката срещу течението!
— С такава огромна „плаваща палатка“ сигурно ще можем да вдигнем скорост до двайсет и пет мили в час, ако се наложи.
— Не го насилвай, поддържай умерена скорост. Не е нужно да даваме вид, че бързаме — посъветва го Пит.
— Колко е далече канала?
— Не съм мерил разстоянието, но ми се струва, че е поне около стотина километра.
— Ще трябва да стигнем там някъде преди залез-слънце — рече Джордино, пресмятайки наум спокойна крайцерска скорост.
— Аз ще оттласна, а ти хвани щурвала и поеми към канала, докато разопаковам провизиите.
Джордино нямаше нужда от втора покана. Нямаше търпение да задейства големия двигател и да почувства въртящия му момент. Включи стартера и се заслуша в свирепия му грохот. Остави го на празен ход за няколко минути, наслаждавайки се на звука. Прекалено добър е, за да е истина, помисли си той. Двигателят не беше стар, а по-скоро модифициран и пригоден за по-висока скорост.
— Господи! — смънка той под носа си. — Той е далеч по-мощен, отколкото си мислехме!
Пит не се съмняваше, че Джордино всеки момент ще потегли и ще отвори дроселите докрай, и закрепи здраво продуктите, за да не се разпилеят по палубата. После прекрачи спящия Ромбърг, излезе на верандата и се отпусна в един от столовете, но за всеки случай подпря стъпалата си във фалшборда и обви ръка около леерното ограждане.
Докато изчакваше лодките по река Ачафалайа да се отдалечат, Джордино разгърна навигационната карта на реката и проучи дълбочините напред. После, както се очакваше, увеличи скоростта дотолкова, че плоският нос на шантибота се надигна с цели трийсет сантиметра над водата, а кърмата хлътна надолу, оставяйки широка и дълбока бразда по повърхността. Гледката на този тромав на вид плавателен съд, пердашещ по реката със скорост почти трийсет и пет мили в час, беше изключителна и рядко виждана. На верандата съпротивлението на вятъра и немалкият наклон на носа притискаха Пит до стената на къщичката с такава сила, че той просто не можеше да помръдне.
Най-сетне, след около три километра, оставяйки диря, висока близо метър след шантибота, който навлезе в мочурливи води и разкъса плътния дотогава килим от водни нарциси, простиращ се от речния канал, Джордино видя две малки рибарски лодки да се задават на път за Морган Сити. Той намали скоростта почти до пълзене. Водните нарциси са красиви растения, но са цяло бедствие за вътрешните водни пътища, тъй като избуяваха много бързо и задръстваха потоците и речните разклонения. Те се държат на повърхността благодарение на стеблата си, които са пълни с торбички въздух. Цъфтят с красиви виолетово-розови цветове, но когато се откъснат от водата, за разлика от повечето цветни растения, миризмата им се доближава до тази от фабрика за производство на торове.
С чувството, че е оцелял от скоростно влакче в увеселителен парк Пит влезе вътре, извади топографската карта и започна да изучава чупките и завоите на реката и да се запознава с мрежата от блатисти разклонения и езера в района между пристана на Уилър и канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“. Седна отново на сянка под навеса на верандата и си помисли колко е приятно да се пътува по гладките речни води — удоволствие, което само лодка може да предостави. Крайречната растителност се променяше километър след километър. Гъсти гори от върби, канадски тополи и кипариси, с пръснати между тях къпинови и малинови храсти, бавно отстъпваха на вековни тресавища, на прерия от високи тръстики, които се полюшваха от лекия ветрец. Самотен кипарис се извисяваше от тревата като ветроход на морски хоризонт. Мярнаха се и чапли, които се разхождаха с дългите си и тънки като клечки крака и току извиваха S-образно шиите си, за да се наведат и клъвнат храна в тинята.