Джордино изслуша плана за действие на Пит и остана мълчалив известно време, смръщил етруските черти на лицето си. После бавно заклати глава, представяйки си дългите, мъчителни часове на гребане.
— Значи — проговори той най-накрая — ръцете на момчето на госпожа Джордино ще бъдат целите в мазоли още преди да е свършила нощта.
Предвиждането на Дъг Уилар, че ще има четвърт луна, се оказа вярно. След като оставиха заситения и сънлив Ромбърг да пази шантибота, Пит и Джордино натиснаха греблата и поеха по разклонението. Лунната светлина им помагаше да следват завоите и чупките на водния път, а тясната лодка с изящни линии се плъзгаше леко и гребането не изискваше големи усилия. Когато някой облак засенчеше изтъняващия лунен сърп, Пит разчиташе на очилата си за нощно виждане, които да му показват пътя по разклонението, стесняващо се до не повече от метър и половина.
Блатистата местност се събуждаше нощем. Орляци от комари хвърчаха в нощния въздух и търсеха сочна стръв. Но Пит и Джордино, защитени от мокрите си водолазни облекла и от дебел пласт мазило против насекоми по лицето, врата и ръцете, не им обръщаха внимание. Хиляди жаби крякаха в хор все по-силно и по-силно, после изведнъж млъкваха едновременно, преди да започнат отново. Нощната им песен сякаш се дирижираше от невидим маестро. Блатната трева беше украсена с безброй светещи буболечки, които светваха и изгасваха светлинките си като падащи искри от догарящ бенгалски огън. След час и половина Пит и Джордино стигнаха до канала.
Командният пункт на охраната беше осветен като футболен стадион. Прожекторите, разположени върху два акра твърда почва, осветяваха стара къща в колониален стил, сгушена под вечнозелени дъбове, извисяващи се от обрасла с плевели морава, която се спускаше с лек наклон към брега на канала. Триетажната постройка приличаше на къщата във филма „Психо“, само че беше в много по-окаяно състояние. Няколко от капаците й висяха само на една от ръждясалите панти, таванските прозорци бяха счупени. Редица от дървени колони пред занемарената предна веранда подпираха дългия полегат покрив.
Във въздуха се носеше миризмата на китайска кухня. През голите прозорци се виждаше движението на мъже с униформи. Чуваше се китайска музика — бич за западняшките уши. Всекидневната на старата къща беше задръстена от апаратура и антени. И тук, както край езерото Орион, нямаше пазачи, патрулиращи по терена около командния пункт. Явно, че не се страхуваха от нападение и се доверяваха на електронните си системи. Ховъркрафтът беше вързан за малък кей, плаващ върху празни петролни варели. На борда му нямаше никой.
— Мини на отсрещния бряг, като гребеш съвсем бавно — прошепна Пит на Джордино. — Свеждай движенията си до минимум.
Джордино кимна, потопи внимателно греблото си във водата и загреба като в забавен каданс. Те се плъзнаха през сенките на каналния бряг като призраци в нощта, подминаха командния пункт и продължиха навътре по канала. След около стотина метра Пит даде знак да спрат за малка почивка. Промъкването крадешком бе наложително в случая, тъй като те не бяха взели оръжието си, за да спестят място и тегло на претоварения скиф.
— В сравнение с езерото Орион — каза Пит — това място се охранява много по-небрежно. Имат мрежа от детектори, но май не си правят труда да се вторачват в мониторите.
— Но днес следобед ни откриха много бързо — напомни му Джордино.
— Не е трудно да забележиш шантибот, висок три метра, върху равна местност от разстояние осем километра. Ако сега бяхме на езерото Орион, щяха да ни открият на петата секунда след качването ни на скифа. А тук се движим точно под носа им и все едно че ни няма.
— Трябва да се радваш, че са ни предоставили свободно преминаване — отбеляза Джордино.
— Да продължаваме нататък. Тук няма нищо интересно. Предстои ни да покрием още доста територия. Охранителите може и да мързелуват нощем, но трябва да са слепи, за да не ни забележат, ако не сме се върнали на лодката до изгрев-слънце.
С нарастваща увереност те отхвърлиха всяка мисъл за предпазливост и натиснаха по-яко греблата по канала. Краят му изглеждаше невероятно далеч, като мираж в пустиня. Нощният въздух беше уханен и влажен. Под мокрите си водолазни облекла те се чувстваха като раци във вряща вода, но не смееха да ги свалят. Светлата им кожа, макар и със слънчев загар, щеше да се откроява под намаляващата луна като лица на фона на черно кадифе. По магистралата в далечината пред тях се разминаваха фаровете на леки коли и камиони.